Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

Стийл и Маргарет ги поканиха във всекидневната — командния пункт, помисли си тъжно тя. Колко безкрайни часове бяха седели тук, около масата, в очакване телефонът да иззвъни, отправяйки молитви децата да се върнат?

Кели бе свалила долу две еднакви кукли и две мечета — любимите им играчки. Тя бе сложила куклите върху одеяло на пода и сега подреждаше масичка и столчета за чаено парти. Двете с Кати много обичаха да си играят на тази игра — уж че сервират следобеден чай, помисли си Маргарет. Срещна погледа на доктор Харис. И тя мислеше същото. Силвия винаги се интересуваше от техните чаени партита, когато децата я посещаваха в кабинета й.

— Как се чувствате, Маргарет? — попита я съчувствено Карлсън.

— Добре съм, благодаря. Сигурно вече знаете, че ходих в магазина за дрехи, за да говоря с продавачката.

— Разбрахме, че не сте я намерили — обади се агент Риалто. — А защо искахте да говорите с нея?

— Ами защото спомена, че малко преди мен обслужила друга жена, която купила дрехи за близнаци, сторило й се странно, че клиентката дори не знаела кой номер носят децата. Просто ми хрумна откачената мисъл, че тази жена е купила тези дрехи, защото е очаквала моите деца да бъдат отвлечени и… и… — Тя преглътна с мъка. — Продавачката не беше там, а управителката отказа да ми даде номера й. Вдигнах скандал и избягах навън. Предполагам, че след това просто съм карала, без да мисля. Когато видях табелата за Кейп Код, дойдох на себе си и обърнах колата. Следващото нещо, което си спомням, беше лицето на един полицай. Намери ме край летището в Данбъри.

Стийл придърпа стола си по-близо и прегърна жена си през раменете. Тя протегна ръка и сплете пръстите си с неговите.

— Стийл — започна агент Риалто, — нали вие ни казахте, че Кели е споменала имената Мона и Хари в съня си, както и че нямате познати с тези имена?

— Точно така.

— Кели каза ли нещо друго, което може да ни помогне да идентифицираме похитителите?

— Говореше нещо за кошарка, което ме наведе на мисълта, че тя и Кати са били държани в кошарка. Но това е всичко, което имаше смисъл.

— Маргарет, вие ми се обадихте вчера, за да ми кажете, че според вас детето е живо — продължи Карлсън. — Защо вярвате в това?

— Защото Кели ми каза, че сестра й е жива. Вчера сутринта в църквата тя заяви пред всички, че Кати иска да се върне вкъщи. Че го иска в момента. Сетне, на закуска, когато Стийл й обеща, че ще й прочете книжка, и се престори, че ще чете и на Кати, Кели му каза: „О, татко, толкова си глупав. Кати е вързана за леглото и спи. Тя не може да те чуе“. И на няколко пъти се опитва да говори с нея на техния си език.

— Какъв език? — попита Карлсън.

— Те си имат свой собствен, само техен си език. — Чувствайки, че повишава глас, Маргарет млъкна. Сетне огледа присъстващите и прошепна умолително: — Повтарях си, непрекъснато си повтарях, че това е просто реакция от скръбта, но вече съм сигурна, че не е. Ако Кати беше мъртва, щях да го усетя, нали? Не разбирате ли? Не виждате ли?

Тя се огледа из стаята. Сетне, преди някой от тях да успее да проговори, вдигна пръст към устните си и посочи. Всички се обърнаха към Кели. Тя бе сложила мечетата на столчетата край масичката. Куклата, която бе на Кати, лежеше върху одеялото на пода. Кели бе вързала устата й с един чорап. Сега седеше до нея, а собствената й кукла бе в ръцете й. Тя галеше бузата на Катината кукла и шепнеше. Когато почувства, че всички я наблюдават, детето вдигна поглед и каза:

— Повече не й е позволено да говори с мен.

След посещението на агентите Уолш и Филбърн Ричи Мейсън си направи кафе и хладнокръвно анализира възможностите си. ФБР го следяха. Мисълта за това, как нещата изведнъж излязоха от контрол и се объркаха, го смаза и го накара да изпадне в ярост. Всичко вървеше толкова гладко и ето че единственото слабо звено във веригата — онова, което той винаги бе знаел, че е слабо, наистина създаде проблем.

Сега федералните стесняваха обръча около него. Фактът, че все още не знаеха колко близо бяха до истината, беше направо удивителен. Цяло чудо. Душеха около връзките му с Бейли и това му даваше кратка отсрочка. Но много скоро щяха да се усетят.

Няма да се върна в затвора, помисли си ожесточено Ричи. Споменът за тясната, претъпкана килия, за униформите, за ужасната храна, за монотонния скучен живот го накара да потръпне. За десети път през изминалите два дни погледна паспорта, който щеше да му осигури безопасност и сигурност.