Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

Не й убегна, че очите на Туми шарят из стаята. Направо четеше мислите му. Този човек не й вярваше. Беше му платила в брой за две нощи. Ала той подушваше, че има нещо особено, нещо нередно. Може би беше чул Кати да хъхри.

Да, точно така, беше я чул, защото каза:

— Може би е по-разумно да заведете сина си в спешното отделение на болницата в Кейп Код. Жена ми винаги развива астма след бронхит, а като слушам това дете, ми се струва, че има астматичен пристъп.

— И аз мисля същото — съгласи се Анджи. — Ще ми кажете ли как да стигна до болницата?

— Тя е на десет минути оттук — отвърна Туми. — С удоволствие ще ви помогна. Ако искате мога да ви закарам.

— Не, не, благодаря. Моят… моята майка ще пристигне към един часа. Тя ще ни придружи.

— Разбирам. Добре, госпожо Хейгън. Пак ви казвам — мисля, че трябва да заведете детето на лекар и да му осигурите подходящо лечение.

— Точно това и ще направя. Много благодаря. Много мило от ваша страна. И не се безпокойте за седалката. Тя беше стара, така или иначе. Разбирате какво имам предвид.

— Съвсем наясно съм, госпожо Хейгън. Не е имало никаква кражба. Но разбрах от Тайрън, че вече сте купили нова седалка.

Туми дори не се опита да скрие сарказма в гласа си, като затвори вратата зад себе си.

Анджи моментално заключи два пъти след него. „Той ще ме следи, този мръсник — помисли си тя. — Знае, че не е имало никаква седалка, и е бесен, защото мотелът може да придобие лоша слава, ако се разчуе за кражба. И ченгето! То също ме подозира. Трябва да се махам оттук, но не знам къде да отида. Не мога да се измъкна с всичкия си багаж — този копой веднага ще разбере, че се спасявам. Сега трябва да се правя, че очаквам майка си. Ако хукна да бягам, ще заподозре, че има нещо гнило. Може би просто трябва да изчакам малко, сетне да изкарам детето и да го сложа на седалката отзад, после да се върна — уж да си взема чантата… От офиса си той може да наблюдава колата. Ще хвърля едно одеяло върху куфара с парите и ще се промуша от другата страна. Ако ме заговори, ще му кажа, че майка ми се е обадила и ме чака в болницата. Но ако имам повече късмет, някой може да се регистрира или отписва на рецепцията в тази дупка и тогава ще се промъкна, докато е зает.“

Тя застана вляво от прозореца, за да може да наблюдава пътеката пред офиса на мотела. Изчака така четиридесет минути. След това, тъй като дишането на Кати стана по-тежко и хриповете й се усилиха, Анджи реши да отвори една от пеницилиновите капсули, да разтвори малко от праха в лъжицата и да я накара да го изпие. Трябваше да се отърве от нея, мислеше си тя, но не искаше детето да умре в ръцете й. Едновременно бясна, ядосана и нервна, тя отвори чантата си, извади шишенцето с капсулите, отвори една, взе пластмасова лъжица от кафе машината на плота. Сетне разтърси Кати, която отвори очички и веднага ревна.

— О, боже господи, та ти гориш! — излая Анджи. — Ето на, изпий това.

Кати поклати глава, но когато течността докосна езика й и тя усети вкуса й, стисна устни.

— Казах ти, пий! — извика Анджи. Опита се да излее насила лекарството в устата на детето, но Кати стискаше здраво устни и то потече по бузата й. Детето се разхленчи и закашля. Анджи грабна една хавлиена кърпа и я уви около устата й, за да заглуши звука, сетне осъзна, че може да я задуши, и я отдръпна.

— Спокойно — просъска тя. — Чуй ме добре. Не издавай никакъв звук, иначе ще те убия още сега. Всичко е заради теб! Вината е твоя! Абсолютно твоя!

Хвърли поглед през прозореца и видя няколко коли да паркират пред рецепцията. Ето го и моят шанс, помисли си. Сега! Бързо! Вдигна Кати, изтича навън, отвори вратата на буса и я върза на детската седалка отзад. Сетне хукна обратно към мотела, грабна увития в одеяло куфар, преметна чантата си през рамо и се мушна в колата. Тридесет секунди по-късно вече излизаше от паркинга.

„Къде да отида?“ — чудеше се Анджи. Дали да излезе още сега от Кейп Код? Не беше се обаждала на Клинт. Той дори не знаеше къде се намира. Ами ако онова ченге е заподозряло нещо и започне да я издирва… Нали си записа номерата на колата. А и този мухльо от мотела. Трябваше да се обади на Клинт да ги прибере оттук с кола под наем. Вече ставаше опасно да кара тази таратайка.

Но къде можеше да отиде?

Времето бе все така ясно, следобедното слънце грееше ярко. Мисълта, че ченгето, което я накара да купи детска седалка, може да седи в патрулната си кола край пътя, накара Анджи да крещи разярено и да ругае бавно влачещите се коли. В началото на Мейн стрийт улицата ставаше еднопосочна, така че бе принудена да завие надясно. Трябваше да излезе от Хаянис, но в случай че ченгето наистина е заподозряло нещо и е вдигнало тревога, можеха да я сгащят на някой от мостовете. Най-добре да хване шосе 28, реши тя.