Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

Погледна към задната седалка. Очите на момиченцето бяха затворени, главата й бе клюмнала на гърдите, дишаше на пресекулки през устата и бузките й пламтяха, огненочервени. Трябваше да намери мотел и да наеме стая. Тогава ще се обади на Клинт. Тъкмо ще му каже къде да ги търси. Надяваше се, че като остави багажа в „Саундвю“, любопитният дъртак ще реши, че ще се върнат. Поне докато установи, че изобщо не са се прибирали тази нощ.

Четиридесет минути по-късно, малко след като подмина табелата за Чатам, тя забеляза мотел. Имаше светещ надпис: „Свободни стаи“ и беше близо до ресторант за бързо хранене.

— „Раковина и дюна“ — прочете името му на глас Анджи. — Тук ще е.

Обърна буса и слезе от пътя, като спря на паркинга близо до вратата на рецепцията, но така, че Кати да не може да бъде видяна отвътре.

Чиновникът имаше жълтеникаво изпито лице и говореше разпалено по телефона с приятелката си. Погледна я едва-едва и й подаде формуляра за регистрация. За всеки случай, ако на онова ченге от Хаянис му хрумнеше да изпрати бюлетин за издирване, реши да не използва името на Линда Хейгън. Но ако чиновникът тук й поискаше документ за самоличност, трябваше да му покаже нещо, помисли си Анджи и неохотно извади собствената си шофьорска книжка. Измисли си някакви номера на колата и ги надраска на формуляра. Беше сигурна, че чиновникът, потънал в разговор с гаджето си, няма да си направи труда да провери отговарят ли на написаните в документа. Плати в брой за една нощ и взе ключовете. Малко по-сигурна, Анджи се върна в буса, закара го до задната страна на мотела и влезе в стаята.

— Тук е по-хубаво от предишното място — произнесе на глас, като пъхна куфара под леглото. Върна се за Кати, която не се събуди, дори когато я вдигна от седалката. По дяволите, тази треска се влошава, помисли си Анджи. Добре поне, че не се съпротивлява да пие аспирина за деца. Вероятно си мисли, че са бонбони. Не е зле да я събуди да й даде още едно хапче.

Но първо трябваше да се обади на Клинт.

Той вдигна моментално, още на първото позвъняване.

— Къде се губиш, по дяволите? — развика й се ядосано. — Защо не ми се обади? Седя тук и се потя, чудя се дали не са те опандизили.

— Управителят на хотела, в който бях, беше прекалено любопитен и си пъхаше носа, където не му е работа. Наложи се да се омитам бързо оттам.

— Къде си сега?

— В Кейп Код.

— Какво?

— Много добре чу — Кейп Код. Изглежда ми добро място за криене. Пък и познавам обстановката, живяла съм тук. Клинт, детето е много болно, а онзи полицай, дето ме накара да купя детска седалка за колата, записа регистрационните номера на буса. Май подуши нещо гнило. Убедена съм, че е така. Уплаших се да не ме спрат на моста, ако се опитам да напусна Кейп Код. Затова се преместих в друг мотел. Намира се на шосе 28, в градче, което се казва Чатам. Веднъж ми спомена, че си идвал тук като дете. Вероятно знаеш къде е.

— Знам го, де. Слушай, стой там! Ще отида до Бостън и ще наема кола. Сега е три и половина. Ще бъда при теб към девет или девет и нещо.

— Отърва ли се от кошарката?

— Разглобих я и я скрих в гаража. Нямам кола, за да я изхвърля някъде далеч, не помниш ли? Сега не ми е до нея. Даваш си сметка как ме подреди, нали? Не мога да мръдна, защото тук е единственият телефон, на който можеш да ме намериш. Останал съм с осемдесет долара в джоба и кредитната карта. Сега си привлякла вниманието на полицаите и там, а онази продавачка, от която си купила дрешките за децата, пак с моята кредитна карта, явно е подушила нещо гнило. Появи се да души тук.

— Защо е идвала вкъщи? — Този път гласът на Анджи трепереше от страх.

— Ти ми кажи! Твърдеше, че искала да смени двете блузки, но колкото повече мисля, толкова по-сигурен ставам, че дойде да огледа. Затова трябва да се омитам час по-скоро. А ти остани, където си и ме чакай, докато дойда. Разбра ли?

„А аз седя тук, пържа се през цялото време, треса се от страх, че някой полицай я е хванал — нея и детето, да не говорим за куфара с парите — мислеше си Клинт. — Нямам търпение да я пипна! Тя надроби цялата тази каша! Само да ми падне в ръчичките, ще я удуша, без окото ми да мигне!“

— Да. Клинт, извинявай. Съжалявам, че застрелях Лукас. Просто ми хрумна, че ще е хубаво да си имам дете и целият милион да остане за нас. Знам, че ти беше приятел.

Клинт премълча, че се страхува агентите от ФБР да не научат, че преди години двамата с Лукас са делили една килия в затвора „Атика“. Като Клинт Даунс той беше в безопасност. Но ако проверяха пръстовите му отпечатъци, веднага щяха да разберат, че Клинт Даунс не съществува.