Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

Норман все още трепваше при спомена за обидата.

Когато се ожениха, бе казал на Тереза, че някой ден ще стане шеф на борда на директорите.

Сега знаеше, разбира се, че това никога няма да стане, но то вече нямаше значение. Какъв смисъл да скърби за поста, а вече нямаше нужда и от парите, така или иначе. Но не можеше да не носи пръстените, помисли си, като отново закопча верижката на врата си. Те някак му даваха сила. Напомняха му, че не е просто несигурният, досаден натегач, за какъвто го мислеха всички останали.

Норман се усмихна при спомена за ужасения поглед на Тереза, когато се обърна и го видя скрит на задната седалка на колата й.

— Тези обувки пък са много големи — мърмореше Анджи, — но няма да се тревожа и за това, я! — Тя паркира пред „Макдоналдс“, близо до търговския център, откъдето купи обувките, които сега бяха вързани здраво на крачетата на Кати. — Помни, че трябва да държиш устата си затворена, но ако все пак някой те пита как се казваш, ще отговориш: Стиви. Ясно ли е? Я повтори!

— Стиви — прошепна Кати.

— Чудесно. Ела сега!

Новите обувки убиваха на Кати по различен начин от първите. Беше й трудно да върви с тях, защото крачетата й се хлъзгаха вътре. Но Анджи я дърпаше и Кати се страхуваше да се оплаче.

Тя усети как едното й краче се изхлузи от обувката.

Пред „Макдоналдс“ Анджи спря да си купи вестник от автомата. После влязоха в закусвалнята и се наредиха на опашка. Когато си взеха сандвичите, Анджи избра маса, откъдето да вижда буса.

— Никога преди не съм се тревожила, че някой може да задигне тази стара трошка — рече тя. — Но цялата плячка е в куфара и ще бъде голям майтап, ако някой реши да я открадне.

На Кати не й се ядеше сандвичът с яйце и портокаловият сок. Не беше гладна, спеше й се. Но не смееше да ядосва Анджи, затова се опита да хапне малко.

— Смятам оттук да се върнем в мотела, а после да обиколим някои места, за да си купим употребявана кола — продължи монолога си Анджи. — Работата е там, че пачката от петдесетачки и двайсетачки, с която трябва да платя, ще привлече внимание.

Кати можеше със сигурност да каже, че Анджи се ядоса, когато отвори вестника. Тя промърмори под носа си нещо, което детето не можа да разбере. Сетне се пресегна и нахлупи качулката върху главата й.

— Всемогъщи боже, целият вестник е пълен с твои снимки! Всеки глупак ще те разпознае. Най-добре да се махаме оттук.

Кати не искаше Анджи отново да се ядоса, затова покорно се плъзна от стола и хвана ръката й.

— Къде е другата ти обувка, момченце? — попита жената, която почистваше съседната маса.

— Другата обувка ли? — ахна Анджи, сетне погледна и видя, че Кати е само с една обувка. — О, мамка му — изруга тя. — Да не си я развързал в колата?

— Не — прошепна Кати. — Тя падна. Много ми е голяма.

— И другата ти е голяма — засмя се чистачката. — Как се казваш, момченце?

Кати се напъна, но не успя да се сети името, което Анджи й нареди да повтаря пред хората.

— Кажи ми името си, де — настоя жената.

— Кати — прошепна детето, но в този момент Анджи стисна силно ръката й и неочаквано си спомни. — Стиви — изрече по-високо. — Името ми е Стиви.

— О, обзалагам се, че си си измислил приятелка на име Кати — поклати глава жената. — Внучката ми също си има измислена приятелка.

— Аха — съгласи се бързо Анджи. — Ами, ние бързаме.

Кати се обърна и видя жената да вдига вестника от стола.

На първата страница имаше нейна снимка, заедно с Кели, разбира се. Но какво да направи? Заговори на своя си език с Кели, а Анджи веднага стисна и изви много силно ръката й.

— Хайде! Млъкни и върви! — просъска тя и я задърпа. Новата обувка все още лежеше на пътеката. Анджи се наведе и я взе, после отвори задната врата на буса.

— Влизай вътре! — заповяда сърдито тя, като хвърли и обувката.

Кати се покатери и без да чака да й кажат, легна долу на възглавницата и посегна за одеялото. Но в този момент се разнесе мъжки глас:

— Къде е предпазната седалка за детето ви, госпожо?

Кати вдигна очи. Беше полицай.

— Тъкмо отиваме да купим нова — каза Анджи. — Снощи забравих да заключа буса в мотела, където сме отседнали, и някой я е откраднал.

— А къде сте отседнали?

— В „Саундвю“.

— Съобщихте ли за кражбата?

— Не — отвърна Анджи. — Седалката беше стара, нямаше смисъл.

— Ние държим да сме уведомени за кражбите в Хаянис. Може ли да видя шофьорската книжка и регистрацията на колата, госпожо?

— Разбира се. Веднага.