Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

— Ало?

— Анджи, аз съм обиден. О-би-ден! Мислех, че с моя стар приятел Клинт щяхме да пием по биричка снощи.

„О, не!“ — помисли си Анджи. Обаждаше се оня хапльо — Гас, и по шума, който се чуваше, отгатна, че е в кръчмата на Данбъри. А по размазания нечленоразделен говор се познаваше колко пенливи е изпил. Все пак трябва да е внимателна, напомни си тя. Веднъж Гас се бе изтърсил неканен на вратата в търсене на компания.

— Здрасти, Гас — рече, опитвайки се да звучи мило и приятелски. — Клинт не ти ли се обади? Казах му. Снощи се чувстваше много уморен и си легна рано-рано.

Откъм спалнята се разнесе плач — висок и силен, и Анджи осъзна, че в бързината си да отговори на телефона не бе затворила напълно вратата. Опита се да покрие слушалката с ръка, но беше късно.

— Това детето, което гледаш, ли е? Чувам, че някой плаче.

— Да, това е детето, което гледам, и отивам да го видя как е. Клинт излезе да види някаква кола, която се продава в Уонкърс. Ще му кажа да ти се обади утре вечер да пиете по едно.

— Дано дойде с новата кола. Тази, дето я карате сега, е истински капан за плъхове.

— Така си е. Гас, нали чу, че детето плаче? Ще кажа на Клинт за утре вечер, нали?

Анджи понечи да окачи слушалката, но преди да затвори напълно, вече събудената Кели се развика:

— Мамо! Мамо!

„Дали Гас щеше да осъзнае, че е чул две деца, а не едно, или вече бе толкова пиян, че да не може да направи разликата?“ — помисли си разтревожено тя. Нищо чудно да се обади отново, това бе напълно в негов стил. Все си търсеше някого, с когото да си побъбри, това беше сигурно. Отправи се към спалнята. Двете близначки вече се бяха изправили, държаха се за пръчките на кошарката и викаха майка си. Добре де, може да се справи поне с едната, мислеше си Анджи, като измъкна един чорап от скрина и го завърза около устата на Кели.

Агент Ангъс Самърс държеше телефона до ухото си, без да откъсва очи от колата пред тях, докато агент Бен Таглионе я следваше. В нея се возеше Франклин Бейли. Веднага след като видя логото на „Ексел Драйвинг Сървис“, Самърс се свърза с диспечера на фирмата. Кола 142 бе наета на името на Бейли и бе платена с карта „Американ Експрес“ пак на негово име. Дестинацията беше Бруклинският музея, откъде щяха да вземат един пасажер, а след това щяха да отидат до хотел „Пиер“ на Шейсет и първа улица и Пето авеню. Прекалено точна информация, помисли си Самърс, и следователно подозрителна. Така мислеха и всички останали участници в проследяването. Въпреки това агенти на ФБР вече бяха на път към музея, а друга група бе оградила хотела.

Как Пайд Пайпър бе узнал номера на кредитната карта на Бейли? Усещането, че ръководителят на отвличането бе човек, който познава семейството отблизо, ставаше все по-силно. Но не това бе най-важното в момента. Първо трябваше да спасят момиченцата. После щяха да мислят за залавянето на престъпниците.

Пет други коли с агенти следваха колата на Бейли. По Уест Сайд Драйв движението бе почти спряло. Онзи, който очакваше Бейли, за да вземе парите, може би вече нервничеше на мястото на срещата, мълчаливо се безпокоеше Самърс. Знаеше, че същото тревожи и останалите. Жизненоважно за децата бе похитителите да получат парите, преди да изгубят контрол и да се паникьосат. В противен случай никой не можеше да предскаже какво щяха да сторят на децата.

На мястото, където от Уест Сайд Драйв се излизаше към Световния търговски център, причината за задръстването стана ясна. Имаше катастрофа. Когато най-накрая минаха на сантиметри от ударилите се коли, движението драматично се ускори. Самърс се наведе напред, за да не изпусне от очи черния седан, една от многото черни коли на пътя, които изглеждаха напълно еднакви в дъжда.

Като поддържаха дистанция от три коли помежду им, те следваха колата на „Ексел“, докато заобиколиха носа на Манхатън и след това се обърнаха на север по Франклин Делано Рузвелт Драйв. Бруклинският мост вече се виждаше, светлините му бяха размазани от дъжда, който вятърът безмилостно брулеше. Сетне на Саут стрийт колата на „Ексел“ направи рязък завой наляво и изчезна в отбивката. Агент Таглионе изръмжа, докато се опитваше да се престрои в лявата лента, но бе невъзможно да го направи, без да се сблъска с колата, който караше успоредно с него.

От ярост Самърс сви ръце в юмруци и в този момент телефонът му иззвъня.

— Все още сме зад тях — съобщи му агент Бъди Уинтърс. — Отново се отправят на север.

Часът беше девет и половина.