Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

— Двамата мъже влязоха в нея, така ли?

— Да, сър.

Ръцете му бяха лепкави и влажни, но Лукас успя да отговори на въпросите с погребалния тържествен тон, който използваше при разговорите си с Франклин Бейли. През следващите няколко минути, все още нервен, но вътрешно леко развеселен, той наблюдаваше как улицата се изпълни с агенти. В момента сигурно всяко ченге в Ню Йорк търсеше тъмен лексъс, помисли си. Колата, която Клинт бе откраднал, беше доста стара черна тойота.

Минаха няколко минути и колата на „Ексел“ спря зад неговата. Бейли, вече почти на ръба на припадъка, влезе с помощ в лимузината. Придружен от двама агенти и последван от останалите, Лукас подкара към Риджфийлд, слушайки как разпитват Бейли за инструкциите на Пайд Пайпър. Остана доволен, когато Бейли каза:

— Помолих Лукас да не се отдалечава от Калъмбъс Съркъл. Към десет часа бях инструктиран да му наредя да ме чака тук, на това място. Последното нареждане да се срещна с него получих, когато тръгнахме на изток, след като изхвърлих торбите с парите. Пайд Пайпър каза, че не искал да се измокря.

В дванадесет и четвърт Лукас спря лимузината пред дома на Фроли. Единият агент придружи Бейли вътре. Другият остана да благодари на Лукас. Каза му, че е бил изключително полезен за операцията. Все още с парите от откупа в багажника на собствената си лимузина, Лукас отиде до гаража, прехвърли торбите в старата си кола и подкара към бунгалото, където го очакваха ликуващият Клинт и странно тихата и спокойна Анджи.

Откупът беше платен, но агентите бяха загубили следите на двамата мъже, взели парите. Оставаше им само да чакат. Стийл, Маргарет и доктор Харис седяха мълчаливо и се молеха телефонът да звънне или някой, например съсед, да дойде и да каже: „Току-що ми се обадиха с молба да ви съобщя къде са децата“. Но никой не се обаждаше. Цареше ужасна, потискаща тишина. Хаотични, несвързани мисли се блъскаха в главата на Маргарет.

„Къде ли ще ги оставят?“ — измъчваше се тя. Може би в някоя празна къща? Невъзможно бе да ги заведат на публично място, като станция на метро, влак или спирка на автобус, без да бъдат забелязани. Близначките правеха впечатление, обикновено хората ги заглеждаха. Нейните две малки момиченца в синьо. Нали така ги кръстиха вестниците.

Сините кадифени роклички…

Ами ако похитителите не се обадят повече? Те си получиха парите. Може вече да са заминали, може да са напуснали страната…

Чакането не изглежда толкова дълго, след като е свършило.

Сините кадифени роклички…

— Кралят седеше в хазната и броеше парите си — изкикоти се Клинт. — Не мога да повярвам, че си закарал мангизите до къщата, докато агентите на ФБР са се возели в колата ти.

Купчините банкноти бяха на пода в дневната на бунгалото, повечето петдесетачки, останалите двайсетачки. Както бе наредено, банкнотите не бяха нови. Една бърза проверка напосоки показа, че номерата им не са последователни.

— Ами повярвай — отвърна Лукас. — Започни да прехвърляш твоята половина в едната от торбите. Аз ще взема моята в другата. — Дори и сега, макар парите да бяха пред него, не го оставяше на мира предчувствието, че нещо ще се обърка. Този празноглавец Клинт беше толкова задръстен и тъп, че едва не бе провалил операцията. Не беше си направил труда да провери дали багажникът на откраднатата кола се отваря. „Ако не бях там с лимузината, щяха да го хванат по бели гащи“, мислеше си с презрение Лукас. Сега очакваха обаждането на Пайд Пайпър, който да им даде наставления къде да оставят децата.

Където и да бе, щяха да го изиграят все едно Анджи иска да спрат, за да им купи сладолед. Беше доволен и в известен смисъл по-спокоен, че посред нощ със сигурност нямаше да намерят отворена сладкарница. Въпреки това имаше чувството, че вътрешностите му са сплетени на възел. Защо Пайд Пайпър не се обаждаше?

В три и пет сутринта острото иззвъняване на телефона в бунгалото ги накара да подскочат. Анджи изтича да вдигне, като си мърмореше:

— Дано не е онзи тъпанар Гас.

Беше Пайд Пайпър.

— Дай ми Бърт — нареди рязко той.

— Момент — отвърна нервно тя.

Лукас прекоси стаята и взе слушалката.

— Вече се чудех кога ще се обадиш — излая той.

— Не се държиш като човек, сдобил се с милион долара. Слушай ме внимателно. Ще отидете с откраднатата кола до паркинга на „Ла Кантина“ — ресторант на пътя Соу Мил Ривър Паркуей в Елмсфорд. Ресторантът е близо до входа на мемориала „Грейт Хангър“ в парка. Затворен е от много години.