Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

— Знам къде е.

— Тогава сигурно си наясно, че паркингът е зад сградата и не се вижда от пътя. Хари и Мона с децата ще те следват с микробуса. Като стигнете, преместете децата в откраднатата кола и ги затворете в нея. После се върнете в бунгалото с микробуса. Ще се обадя в пет часа, за да проверя дали сте изпълнили инструкциите ми. Тогава ще предприема последната стъпка. А после никой от вас няма да ме чуе повече.

В три и петнадесет те тръгнаха на път. Седнал зад волана на откраднатата кола, Лукас наблюдаваше как Анджи и Клинт пренасят спящите деца. Ако спукат гума с тази стара таратайка, ако попаднат на пътен патрул и им направят проверка, ако някой пиян ги блъсне… Всички възможни инциденти и нещастия минаха през главата му, докато палеше мотора, след което с тревога забеляза, че има по-малко от четвърт резервоар с бензин.

„Достатъчно е, трябва да ми стигне“, опита да се успокои Лукас.

Дъждът все още валеше, но не толкова силно както по-рано. Лукас реши да приеме това като добър знак. Докато караше през Данбъри на запад, се замисли за ресторанта „Ла Кантина“. Преди много години бе спрял там да вечеря след един забележително успешен удар в Ларчмънт. Семейството беше в задния двор при басейна и той се промъкна през отключената врата и се качи право в спалнята на родителите. И това ако не беше късмет! Съпругата на големия хотелски бос бе оставила сейфа отворен. Не незаключен, а направо отворен . След като задигна бижутата, прекара три седмици във Вегас, спомняше си Лукас. Загуби повечето от парите, но пък си прекара страхотно!

С този половин милион смяташе да се отнесе по-внимателно. Никакъв хазарт. На всяка цена трябваше да избяга. Не искаше да прекара остатъка от живота си в затворническа килия. Това беше най-главната му грижа. Не възнамеряваше да е наоколо, когато Анджи привлече вниманието, като започне да харчи без мярка в някой търговски център.

Взе завоя и се качи на Соу Мил Ривър Паркуей. След десет минути щеше да стигне до мястото. По шосето нямаше движение. Кръвта му застина, когато забеляза колата на щатския патрул. Веднага хвърли поглед на спидометъра — караше с шейсет в зоната с ограничение до петдесет и пет. Значи нямаше страшно. Намираше се в дясната лента, без да лъкатуши и криволичи. Клинт бе далеч зад него, никой не можеше да заподозре, че го следва.

Полицейският патрул слезе от шосето на следващия изход. Още по-добре, помисли си Лукас и навлажни устните си с език. След по-малко от пет минути. Четири. Три. Две.

Остарялата постройка на „Ла Кантина“ се появи от дясната му страна. В нито една от лентите на Соу Мил Ривър Паркуей не се движеше кола. Лукас изгаси фаровете, зави вдясно и като мина покрай ресторанта, отиде на паркинга отзад. Изгаси мотора и зачака. Звукът на приближаваща кола му подсказа, че последната фаза от плана скоро ще бъде завършена.

— Да се преброят един милион долара на ръка, отнема много време — рече Уолтър Карлсън.

— Парите бяха предадени малко след десет — възрази Стийл. — Вече минаха четири часа.

Погледна към Маргарет, но тя не отвори очи.

Беше се свила на дивана, главата й лежеше в скута му. От време на време равното й дишане му подсказваше, че се унася, но почти мигновено въздъхваше и бързо се стряскаше.

Доктор Харис седеше в люлеещия се стол, ръцете й бяха скръстени в скута. Нито в позата, нито в изражението й имаше следа от умора. На Карлсън му се стори, че тя сигурно изглежда по същия начин, когато бди до някое много болно детенце. Овладяна, уверена, с успокояващо присъствие, помисли си той. Точно каквото е необходимо за пациентите и близките им.

Въпреки че се опитваше да говори спокойно, Карлсън знаеше, че с всяка изминала минута вероятността похитителят да не се обади се увеличава. Пайд Пайпър бе казал, че ще се обади малко след полунощ, за да каже къде да търсят близначките. Стийл беше прав. Бяха взели парите преди часове. Целият опит, който имаше, го навеждаше на мисълта, че момиченцата вече са мъртви.

Франклин Бейли бе чул гласовете им във вторник, разсъждаваше той. Това означаваше, че преди ден и половина са били живи, защото са му казали, че са видели родителите си по телевизията. Но подобно заключение бе допустимо, ако историята на Бейли бе вярна.

С минаването на часовете в главата на Карлсън се оформи подозрение. Усещаше тревожно чувство да свива стомаха му, а то му бе служило добре през всичките двадесет години служба в Бюрото. Подозрението му подсказваше да провери Лукас Ул — вездесъщия шофьор, който много удобно се бе оказал точно на мястото, откъдето е могъл да види как похитителите носят парите, и после да даде описание на колата, с която според него били изчезнали.