Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

В пет и двадесет Клинт паркира колата на Лукас пред железарския магазин. През пердето на прозореца на втория етаж се процеждаше слаба светлина. Лукас бе оставил лампите да светят.

Клинт излезе от колата и се върна в микробуса. Херувимското му лице бе обсипано с капчици пот. Той седна зад волана. Мобилният телефон започна да звъни отново.

— Сигурно вече е полудял от тревога — разкикоти се злобно Анджи. — Да си вървим вкъщи. Моето бебе отново се събуди.

— Мамо, мамо! — Кати се размърда и протегна ръчичка.

— Опитва се да докосне сестричката си — каза Анджи. — Не е ли много мило? — Тя понечи да преплете собствените си пръсти с тези на Кати, но детето се отдръпна.

— Искам Кели! Искам си моята Кели — рече то, гласът му беше дрезгав, но съвсем ясен. — Не искам Мона. Искам Кели.

Докато включваше мотора, Клинт погледна тревожно Анджи. Тя не обичаше отхвърлянето, всъщност не можеше да го понася. Нямаше да мине и седмица и щеше да й писне от детето. И какво щяха да правят тогава? Сега действаше необмислено и импулсивно. Но вече на няколко пъти се бе сблъсквал с проявите на лошия й характер. Снощи го видя отново. Най-умното беше да се спасява, мислеше си Клинт. Далеч от тази жена, далеч от този град, далеч и от Кънектикът.

Улицата беше пуста. Опитвайки да не се издаде колко е уплашен, Клинт караше с изключени фарове, докато стигнаха шосе 7. Едва след като минаха през сервизната врата на клуба, успя да си поеме по-спокойно дъх.

— След като ме оставиш, прибери микробуса в гаража — нареди му Анджи. — В случай че онова пиянде Гас реши да мине оттук на сутринта, така ще изглежда, все едно че те няма.

— Той никога не идва тук — защити го Клинт, макар да знаеше, че протестът му е излишен.

— Снощи се обади, нали? Умира да се събере със старото си приятелче. — Анджи не добави, че макар да беше пиян, Гас може би беше чул двете момиченца да викат.

Кати отново се разплака:

— Кели… Кели…

Клинт спря пред предната врата на бунгалото и побърза да я отвори. С Кати на ръце Анджи влезе вътре, отиде направо в спалнята и остави детето в кошарката.

— Заспивай веднага, кукличке — нареди тя, загаси лампите и излезе.

Клинт все още стоеше на вратата.

— Какво дремеш? Казах ти да скриеш микробуса в гаража! — развика се Анджи.

В този миг специалният телефон зазвъня. Този път го взе Анджи.

— Здравейте, господин Пайд Пайпър — рече тя и се заслуша. — Знаем, че Лукас не отговаря на мобилния си телефон. На пътя имаше катастрофа и беше пълно с ченгета. Нали знаете, има закон да не се говори по мобилен телефон, докато се шофира. Всичко мина добре. Лукас имаше лошо предчувствие, че ченгетата може да решат да го разпитат отново, и не желаеше да носи това нещо със себе си. Да. Да. Всичко мина съвсем гладко. Обадете се и кажете откъде да приберат „двете момиченца в синьо“. Надявам се никога повече да не се чуем. Желая ви късмет. Всичко хубаво.

В пет и четиридесет и пет в четвъртък сутринта дежурният телефон в католическата църква „Света Дева Мария“ в Риджфийлд зазвъня.

— Аз съм отчаян. Трябва да говоря със свещеника — произнесе един пресипнал глас.

Рита Шлес, телефонната операторка, която се обади, беше сигурна, че човекът се опитва да преправи гласа си. О, не! Не пак същото! Миналата година някакъв нахакан ученик от горните класове бе помолил да говори със свещеника, твърдейки, че в къщата му се е случило ужасно произшествие. А когато събуди монсеньор Ромни в четири сутринта и той взе телефона, хлапето, под акомпанимента на мощен смях, бе заявило: „Умираме, отче! Свърши ни се бирата“.

Това обаждане обаче не бе същото. Този не изглеждаше пийнал, реши Рита.

— Ранен ли сте? Да не сте болен? — попита живо тя.

— Свържете ме веднага. Въпросът е на живот и смърт.

— Останете на линията, сър — рече Рита. Не му вярваше нито за миг, но нямаше друг избор. Неохотно позвъни на седемдесет и пет годишния монсеньор Ромни, който й бе наредил да му докладва незабавно, когато има среднощни обаждания.

— Страдам от безсъние, Рита — беше й обяснил свещеникът. — Обади се първо на мен.

— Не мисля, че този човек е искрен — обясни му сега. — Кълна се, че се опитва да преправи гласа си.

— Скоро ще разберем това — отвърна преподобният монсеньор Джоузеф Ромни и като се надигна, спусна краката си от леглото. Несъзнателно разтърка дясното си коляно, което винаги го наболяваше, когато променеше положението на тялото си. После посегна към очилата си и чу прещракването. Разговорът бе прехвърлен към него.