Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

— Монсеньор Ромни на телефона — рече той. — С какво мога да ви помогна?

— Монсеньор, сигурно сте чули за двете близначки, които бяха отвлечени?

— Да, разбира се. Семейство Фроли се присъединиха към нашето паство. Всеки ден отслужваме литургия за тяхното успешно завръщане. — Рита е права, помисли си той. Човекът се опитваше да преправи гласа си.

— Кати и Кели са в безопасност. Могат да бъдат намерени в една заключена кола зад стария ресторант „Ла Кантина“ на северната страна на Соу Мил Ривър Паркуей, близо до Елмсфорд.

Джоузеф Ромни усети как сърцето му подскочи.

— Това някаква шега ли е? — попита строго той.

— Не е шега, монсеньор Ромни. Аз съм Пайд Пайпър. Откупът беше платен и аз избрах вие да предадете съобщението на семейство Фроли. Северната част на Соу Мил, зад стария ресторант „Ла Кантина“, близо до Елмсфорд. Запомнихте ли?

— Да. Да.

— Тогава, предполагам, че ще побързате да уведомите властите. Нощта е доста студена. Момиченцата са там от няколко часа, а Кати е болна.

На зазоряване, неспособен повече да наблюдава мъката на Маргарет и Стийл Фроли, Уолтър Карлсън се оттегли в трапезарията. Когато телефонът иззвъня в шест и пет, той се приготви да чуе най-лошите новини.

Обаждаше се Марти Мартинсън от полицейския участък.

— Уолт, монсеньор Ромни от църквата „Света Дева Мария“ е получил обаждане от човек, който твърдял, че е Пайд Пайпър. Казал му, че близначките са в заключена кола зад стария ресторант на Соу Мил Ривър Паркуей. Обадих се в щатската полиция. Те ще бъдат на мястото след по-малко от пет минути.

Семейство Фроли и доктор Харис влетяха в трапезарията. Очевидно бяха чули телефонния звън. Карлсън се обърна и ги погледна. Надеждата, изписана на лицата им, бе точно толкова разстройваща, колкото отчаянието преди малко.

— Задръж така, Марти — каза той на капитан Мартинсън. Не можеше да не им каже веднага новината. — До няколко минути ще знаем дали едно обаждане до монсеньор Ромни в дома му е истинско или фалшиво — съобщи им успокоително.

— Пайд Пайпър ли се е обадил? — едва произнесе Маргарет.

— Казал ли е къде са децата? — попита и Стийл.

Карлсън не им отговори.

— Марти? — взе отново телефонната слушалка. — Ще ти се обадят ли щатските полицаи?

— Да. Ще позвъня веднага след като се чуя с тях.

— Ако е вярно, нашите хора трябва да обработят колата за следи и доказателства.

— Полицаите са уведомени — отвърна му Мартинсън. — Ще се обадят във вашия офис в Уестчестър.

Карлсън затвори телефона.

— Кажете ни какво става — настоя Стийл. — Имаме право да знаем.

— До няколко минути ще научим дали обаждането до монсеньор Ромни е било истинско или фалшиво. Ако е истинско, близначките са живи и здрави в една заключена кола на паркинг по пътя Соу Мил Ривър близо до Елмсфорд — обясни им той. — Щатските полицаи са на път за там.

— Божичко! Пайд Пайпър удържа на думата си — разплака се Маргарет. — Дечицата ми ще се върнат вкъщи. Идват си! — Тя се хвърли в прегръдките на съпруга си. — Стийл, те ще си дойдат!

— Маргарет, може да е шега или измама — предупреди я доктор Харис, макар че външното й спокойствие се бе пропукало и тя радостно пляскаше с ръце.

— Господ няма да ни стори това — заяви въодушевено Маргарет, докато Стийл, неспособен да говори, зарови лицето си в косите й.

След като минаха петнадесет минути, без никой да се обади, Карлсън беше сигурен, че се е случило нещо ужасно. Ако обаждането е било фалшиво, досега щяха да им съобщят. А когато звънецът на вратата иззвъня, вече знаеше, че на прага стоят лоши новини. Дори ако бяха намерили децата, по негови изчисления бяха необходими поне четиридесет минути, за да ги докарат от Елмсфорд до къщата на семейство Фроли.

Карлсън бе сигурен, че подобна мисъл бе минала и през главите на родителите и доктор Харис, които го последваха в коридора. Карлсън отвори. Монсеньор Ромни и Марти Мартинсън стояха на верандата.

Свещеникът приближи до Маргарет и Стийл и произнесе с треперещ от съчувствие глас.

— Бог ви връща едното от вашите момиченца. Кели. Кати вече е при него.

Новината, че едното дете е мъртво, отприщи лавина от състрадание в цялата страна. Няколкото снимки, които медиите успяха да направят на Кели, докато нейните обезумели родители я водеха в болницата на преглед, бяха достатъчно ясни, за да се види разликата във външния й вид в сравнение със снимката от рождения ден само преди седмица. Очите й бяха уголемени и уплашени, едната й ръчичка стискаше врата на майка й, а другата бе изпъната встрани, пръстчетата й се мърдаха, сякаш се опитваше да хване нечия друга ръка.