Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

Възрастният човек трябваше да измине още четири пресечки в дъжда, влачейки тежките куфари със себе си. Съмърс се тревожеше за Бейли, докато го гледаше как завива на север, следвайки инструкциите на похитителя. Надяваше се да не припадне, преди да стигне до мястото за предаване на парите.

Едно такси с надпис „Поръчка на таксиметров превоз и лимузини“ спря до тротоара. Самърс претича да го вземе.

— Ще заобиколим Калъмбъс Съркъл — нареди той на агента, който шофираше — и ще спрем на Десето близо до Шейсета улица.

На Франклин Бейли му трябваха десет минути, за да стигне до магазина на „Дуейн Рийд“. Когато излезе, носеше в ръката си малък пакет и телефон, но ФБР вече не можеше да подслушва инструкциите на Пайд Пейпър. Под погледа на Самърс Бейли влезе в една кола и потегли.

Вътре в магазина Майк Бензара, студент в центъра „Фордхам-Линкълн“, който работеше тук в свободното си време, за да припечелва някой и друг долар допълнително, мина покрай касата. Спря, когато видя мобилен телефон да лежи между дъвките и бонбоните по рафтовете. Я виж ти, много хубав и модерен апарат, помисли си, докато го подаваше на касиерката.

— Жалко, че не сме служба „Загубени вещи“ — пошегува се той.

— Този е вторият за днес — рече касиерката, като го прибра в чекмеджето под касата. — Обзалагам се на кутия понички, че принадлежи на възрастния мъж с куфарите. Тъкмо плащаше торбичките за смет и новия телефон, който купи, когато неговият започна да звъни. Помоли ме да продиктувам номера на новия на човека, който му се обаждаше. Каза, че очилата му били замъглени и не можел да го прочете.

— Може би си има любовница и не иска жена му да открие номера й, когато провери сметките.

— Не. Говореше с мъж. Вероятно е бил букмейкърът му.

— Отвън има един седан, който ви очаква — инструктира Пайд Пайпър Бейли. — Името ви е написано на стъклото от страната на пътника. Не се страхувайте. Колата е с номер 142 на „Ексел Драйвинг Сървис“ 15 15 Фирма за коли и лимузини под наем. — Б.пр. . Резервацията е на ваше име. Помолете шофьора да качи куфарите на задната седалка до вас.

Шофьорът от „Ексел“, Ейнжъл Розарио, спря до тротоара на Петдесет и девета улица и Десето авеню. Възрастният мъж, който влачеше количка за багаж и надничаше в прозорците на колите, паркирани покрай тротоара, сигурно бе неговият пасажер.

— Вие ли сте господи Бейли?

Ейнджъл протегна ръка към дръжката на количката.

— Ще отворя багажника, сър.

— Не. Трябва да извадя нещо от чантите. Сложете ги на задната седалка.

— Но те са мокри — възрази Ейнджъл.

— Тогава ги сложете на пода — разсърди се Бейли. — Направете го!

— Добре. Само да не получите удар. — През двадесетте години практика като шофьор в „Ексел“ Ейнджъл бе виждал доста смахнати пасажери, но този определено го разтревожи. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да получи сърдечен удар, а Ейнджъл не искаше да спомогне за подобно развитие на нещата, като спори с него. Пък и от този курс можеше да падне щедър бакшиш, ако е услужлив, помисли си. Въпреки че дрехите на пътника бяха подгизнали от дъжда, личеше си, че са скъпи, а в гласа му се долавяха аристократични нотки. Не беше като предишния му пътник — една жена, която му вдигна скандал, че й е начислил такса и за престой. Гласът й стържеше като ръждясала косачка.

Ейнджъл отвори задната врата на колата, но Бейли не влезе, докато куфарите не бяха свалени от количката и нагласени на пода. Трябваше да сложи количката в скута му, мислеше си ядосано Ейнджъл, докато я сгъваше и поставяше на предната седалка. Той затвори вратата, заобиколи и влезе на мястото си.

— Бруклинският музей, нали?

— Нали така са ви казали.

— Даа. Ще вземем вашия приятел и ще го откараме заедно с вас в хотел „Пиер“ 16 16 Луксозен петзвезден хотел в Ню Йорк на Пето авеню. — Б.пр. . Предупреждавам ви, че може да отнеме доста време. Движението е натоварено, пък и в този дъжд… по-разумно е да е бавно.

— Разбирам.

Когато колата тръгна, новият телефон на Франклин Бейли започна да звъни.

— Намерихте ли шофьора? — попита Пайд Пейпър.

— Да, в колата съм.

— Прехвърлете парите от куфарите в две торби за смет. Завържете ги със синята вратовръзка, която носите, и с червената, която трябва да е в джоба ви. Ще ви се обадя след малко.

Часът беше девет и двадесет.

В девет и петнадесет телефонът в бунгалото пронизително иззвъня. Звукът му беше стряскащ и накара Анджи почти да подскочи. Тя тъкмо бе отворила вратата на спалнята, за да нагледа децата. Затвори я бързо и изтича да вдигне телефона. Знаеше, че не може да е Клинт — той винаги се обаждаше на мобилния телефон.