Мери Кларк - Деца из града

Върнаха се в кабинета на Джъстин. Лори се изтегна на кушетката.

— Ако някой бе грабнал днес това малко момиченце и го бе вкарал в кола… — тя се поколеба.

— Вероятно можеш да си представиш какво би й се случило — подсказа Джъстин.

— Тя искаше да се прибере обратно у дома. Мама щеше да се сърди, че е отишла на пътя. Имаше един нов съсед, чийто син беше седемнадесетгодишен и обичаше много бързо да кара. Мама бе казала, че малкото момиченце не трябва никога повече да тича навън. Може колата да го блъсне. Те толкова обичаха малкото момиченце. Наричаха го тяхното чудо.

— Но онези хора няма да я заведат вкъщи?

— Не. Те пътуват и пътуват. Тя плачеше и жената я плесна и й рече да млъква. Мъжът с косматите ръце я вдигна и я сложи в скута си. — Лори ту стискаше, ту отпускаше ръце.

Джъстин я видя как се хвана за раменете.

— Защо правиш това?

— Те казаха на малкото момиченце да слезе от колата. Толкова е студено. Тя трябва да отиде до тоалетната, но той иска да я снима и я праща да застане до дървото.

— Снимката, която скъса в деня, когато постъпи в клиниката, ти напомни за това, нали?

— Да, да.

— А през останалото време, в което малкото момиченце стоеше с него… през останалото време, в което ти стоеше с него…

— Той ме изнасили — Лори изпищя. — Аз никога не знаех кога ще се случи, но винаги, след като пеехме песните в люлеещия се стол, той ме качваше горе. Тогава се случваше. Винаги тогава. Толкова ме болеше.

Джъстин се спусна да успокои хълцащото момиче.

— Всичко е наред — рече той. — А сега ми кажи само едно нещо. Твоя ли беше вината?

— Той беше толкова голям. Опитвах се да се боря с него. Не можех да го накарам да спре — изкрещя тя. — Не можех да го накарам да спре.

Беше моментът да попита:

— Оупъл беше ли там?

— Тя е негова жена.

Лори зяпна и прехапа устни. Очите й се присвиха.

— Докторе, казах ти, че това е забранен свят. — Деветгодишното момче не позволи да има повече спомени през този ден.

На 17 август, докато Грег беше с Лори на вечеря, а после на театър, Сара и Брендън отидоха на летище Нюарк. Те пристигнаха там в 8,55.

— Това е приблизително времето, по което Карън Грант и Ан Уебстър са пристигнали тук в нощта, когато е умрял Алън Грант — рече Муди на Сара, докато влизаха в паркинга. — Самолетът, с който е пристигнала тяхната клиентка, е имал повече от три часа закъснение, както и много от другите полети същата вечер. Това значи, че паркингът е бил пълен. Според Ан Уебстър е трябвало да повървят доста до терминала.

Той спря нарочно колата почти в края на паркинга.

— Ще трябва да повървим до сградата — отбеляза. — Нека измерим времето при нормален ход. Ще ни отнеме най-малко пет минути.

Сара кимна. Беше решила да не се лови за всяка сламка, да не бъде като семействата на толкова много подсъдими, които беше осъждала. Вечното отричане. Техният съпруг или дъщеря, или сестра, или брат беше неспособен да извърши престъпление, възразяваха. Дори при наличието на безспорни доказателства, те оставаха убедени, че е станала някаква ужасна грешка.

Но когато бе говорила с Джъстин, той предпазливо я бе подтикнал да приеме теорията на Муди, че Карън Грант е имала както възможността, така и подбудите да убие съпруга си. Бе й казал, че е започнал да вярва във вероятността в Лори да живеят само четирите личности, с които вече се бяха срещали, а те всичките, упорито твърдяха, че Лори е невинна.

Докато Сара влизаше заедно с Муди в прохладната чакалня, тя се зарадва на отморяващата свежест след горещината навън в тази августовска вечер. Опашките пред гишетата й напомниха за чудесното пътуване до Италия, което тя и Лори заедно с родителите си бяха направили преди малко повече от година. Сега изглеждаше, сякаш е било преди векове, помисли си с тъга.

— Не забравяй, че едва след като мисис Уебстър и Карън Грант са стигнали тук, те са разбрали, че компютърната система се е повредила и че полетът е отменен за дванадесет и половина. — Муди спря, за да погледне към таблото за пристигащите и заминаващите самолети. — Каква ще е реакцията ти, ако си Карън Грант и си нервна заради отношенията с мъжа ти. А може би дори повече от нервна, защото, когато си се обадила, той ти е съобщил, че иска развод?

Образът на Карън Грант изплува в съзнанието на Сара. През всичките тези месеци тя беше гледала на Карън Грант като на скърбяща вдовица. В съда носеше черно. Странно, помисли си Сара, като си спомни сцената. Може би все пак тя попресилваше нещата, поне малко хора, които са в началото на тридесетте, в днешно време слагат черно в знак на скръб.