Мери Кларк - Деца из града

— Е, знам, че отиде да провери за полета и да позвъни.

— Мисис Уебстър, домът й в Клинтън е на четиридесет и две мили от летището. За периода от два, два и половина часа имало ли е момент, за който да можете да кажете, че не е била до вас? Имам предвид, възможно ли е тя да ви е оставила и да е тръгнала към дома си?

— Аз наистина не вярвам да съм заспала, но… — За момент млъкна.

— Мисис Уебстър, какво има?

— Ами това, че когато посрещнахме нашата клиентка и напуснахме летището, колата на Карън беше паркирана на друго място. При пристигането ни се оказа, че е толкова препълнено, та се наложи да спрем доста далече от терминала, а когато тръгвахме, колата се намираше точно срещу главния вход.

Муди облекчено въздъхна.

— Иска ми се да ми бяхте казали това по-рано, мисис Уебстър.

Тя го погледна озадачено.

— Но вие не сте ме попитали.

Беше точно като през онези месеци, преди Лий да бъде затворена в клиниката, помисли си Оупъл. Двамата с Бик започнаха отново да я следят с коли, взети под наем. В някои дни те просто спираха от другата страна на улицата и наблюдаваха как Лий бърза от гаража към входа на клиниката, после оставаха там независимо колко дълго беше, докато тя се появеше отново. Бик с часове гледаше втренчен във вратата, като се страхуваше да не я изпусне, ако само за миг отклони погледа си. Капчици пот избиваха по челото му, ръцете му се вкопчваха здраво във волана, когато тя се покажеше наново.

— Чудя се за какво ли е говорила днес — питаше той с яд и страх в гласа си. — Тя е сама в стаята с онзи доктор, Оупъл. Може би той е привлечен от нея.

През съботите и неделите Лий отиваше в клиниката сутрин. Повечето от следобедите тя и Сара играеха голф обикновено на едно от близките игрища. От страх да не би Сара да забележи колата, която ги следи, Бик се обаждаше в клуба и питаше за резервации на името на Кениън. Ако му кажеха, че има, той и Оупъл понякога отиваха направо на игрището и се опитваха да се срещнат с тях в кафенето.

Той никога не се задържаше на масата, просто ги поздравяваше непринудено и продължаваше, но никога не изпускаше нито една подробност от Лий. След това разпалено коментираше външния й вид.

— Тази тениска направо й стои като излята върху нежното тяло… Едвам се сдържах да не посегна и да освободя шнолата, която придържаше златистата й коса.

Заради програмата на „Църквата на въздушния път“ те трябваше да са в Ню Йорк през по-голямата част от уикенда. Оупъл тайничко се благодареше за това. Дори и да успееха да зърнат Лий и Сара през съботата или неделята, докторът и онзи все един и същ млад човек — Грег Бенет — бяха неизменно с тях. Това вбесяваше Бик.

Един ден, в средата на август, той се обади на Оупъл да дойде при него в стаята на Лий. Щорите бяха спуснати и Бик седеше в люлеещия се стол.

— Молех се на Господ да ме напъти и получих отговор — й рече той. — Лий винаги отива до Ню Йорк и се връща оттам сама. Има телефон в колата си. Успях да открия номера на този телефон.

Оупъл се сви при вида на разкривеното му лице. Очите му светеха с онзи странен, пронизващ блясък.

— Оупъл — прогърмя гласът му. — Не си мисли, че не забелязвам ревността ти. Забранявам ти да ме безпокоиш с това отново. Присъствието на Лий на тази земя е почти приключило. През малкото дни, които й остават, ти не трябва да ми пречиш да се изпълвам с образа, гласа и уханието на това красиво дете.

Томасина Пъркинс страшно се развълнува, когато получи бележката на Сара, с която я молеше да напише писмо в полза на Лори до съдията, водещ нейния процес.

„Вие добре помните колко ужасена и изплашена беше Лори — казваше Сара, — а сте и единствената, която я е виждала някога с нейните похитители. Имаме нужда да накараме съдията да разбере каква травма е получила тя като малко дете. Не пропускайте да включите и името, което смятате, че сте чули, когато жената се в обърнала към мъжа, докато са бързали да избутат Лори навън от закусвалнята.“

Сара завършваше с думите, че добре известен изнасилвач на деца с това име се е подвизавал в района на Харисбърг по същото време и макар да не може да се докаже, тя възнамерява да го предложи като евентуалния похитител на Лори.

Томасина беше разказвала толкова пъти историята за това как е видяла Лори и как се е обадила на полицията, че писмото щеше да се напише просто от само себе си. Но тогава тя стигна до онова затормозващо място.

В онзи въпросен ден жената не се бе обърнала към мъжа с името Джим. Томасина вече го знаеше с абсолютна сигурност. Не, нямаше да даде това име на съдията. Щеше да е като да излъжеш след дадена преди това клетва. Тревожеше я само, че Сара беше похабила време и пари да гони не когото трябва.