Мери Кларк - Деца из града

Томасина губеше вяра в преподобния Хокинс. Беше му писала няколко пъти, като му благодареше за привилегията да участва в неговото предаване, и обясняваше, че тъй като тя никога не би се усъмнила, че Господ е могъл да допусне грешка, може би те просто е трябвало да изчакат още и да продължат да се вслушват в Божия глас. Защото Господ тогава й бе нашепнал първо името на момчето, работещо зад тезгяха. Така че можеше ли да опитат отново?

Преподобният Хокинс не си бе направил труда да й отговори. Е, поне беше сигурно, че е в списъка на хората, очакващи отговор от него. Срещу всеки два долара, които тя изпращаше като дарение, получаваше писмо с молба за още.

Племенничката й беше записала нейното появяване в предаването на „Църквата на въздушния път“ и тя обичаше да го гледа. Но след като недоволството й от преподобния Хокинс започна да нараства, тя постепенно взе да забелязва разни неща в този записан откъс. Начинът, по който устата му се приближаваше съвсем близо до ухото й в момента, когато бе чула името. И това, че дори не бе успял да произнесе правилно името на Лори. На едно място в записа той я наричаше Лий.

Съвестта на Томасина се бе разтоварила, след като изпрати прочувствено писмо на съдията, в което описваше образно паниката и истерията на Лори, но без да споменава името Джим. Тя изпрати копие от писмото, придружено с обяснителна бележка, на Сара, като изтъкваше грешката, която самият преподобен Хокинс бе направил, обръщайки се към Лори с името Лий.

— Все повече се приближава — бе казала простичко Лори на доктор Донъли, докато изригваше обувките си и се настаняваше удобно на кушетката.

— Кое, Лори?

Той очакваше, че има предвид нещо за затвора. Вместо това тя рече:

— Ножът.

Той почака.

Сега беше Кейт, която му говореше.

— Докторе, мисля, че и двамата направихме каквото можахме.

— Здравей, Кейт — каза той, — това не звучи в твой стил. — Дали Лори не беше пред самоубийство? — запита се.

Разнесе се ироничен смях.

— Кейт вижда написаното на стената, докторе. Имаш ли цигара?

— Разбира се. Как върви, Леона?

— Май никак не върви. Играта ти на голф се подобрява.

— Благодаря ти.

— Ти наистина харесваш Сара, нали?

— Много.

— Не я оставяй тогава да бъде толкова нещастна, можеш ли?

— Заради какво?

Лори се изпъна.

— Имам такова главоболие — измърмори тя. — И като че ли вече не е само през нощта. Даже вчера, докато бяхме със Сара на игрището, изведнъж ми се привидя ръката, която държи ножа.

— Лори, спомените ти се приближават все повече и повече към повърхността. Не можеш ли да ги оставиш да излязат?

— Не мога да се освободя от чувството за вина. — Дали говореше Лори или Леона, или Кейт? За първи път Джъстин не беше сигурен. — Аз направих толкова лоши неща — рече тя, — отвратителни неща. Някаква скрита част от мен още ги помни.

Джъстин взе неочаквано решение.

— Хайде, ела. Ще отидем да се поразходим в парка. Ще седнем за малко край детските игрушки и ще погледаме малчуганите.

Люлките и пързалките, катерушките и въртележките бяха пълни с хлапета. Други седяха по пейките до грижовните си майки и бавачки. Децата се смееха, викаха се едно друго, караха се чий ред е за люлката. Джъстин забеляза малко момиченце, което изглеждаше на около четири. То щастливо тупкаше топка. На няколко пъти бавачката извика на детето:

— Не отивай толкова надалеч, Кристи.

Детето, погълнато изцяло от топката, явно не я чуваше. Накрая бавачката стана, спусна се и здраво хвана топката.

— Ако излезеш да гониш топката на пътя, някоя от тези коли може да те блъсне.

— Забравих. — На малкото личице се изписа отчаяние и разкаяние. След това, като се обърна назад и забеляза Джъстин и Лори, изведнъж грейна.

— Харесва ли ви красивият ми пуловер? — попита детето.

Бавачката приближи.

— Кристи, не трябва да пречиш на хората. — Тя се усмихна извинително. — Кристи мисли, че всичко, което облича, е красиво.

— Е, пуловерът наистина е красив — рече Лори. — Изключително красив нов пуловер.

Няколко минути по-късно те поеха обратно към клиниката.

— Да предположим — подхвана Джъстин, — че това малко момиче, напълно погълнато от играта си, се отдалечи прекалено много и някой го грабне, напъха го в колата си, изчезне с него, а после го изнасили. Мислиш ли, че години по-късно то ще се самообвинява?

Очите на Лори бяха пълни със сълзи.

— Отбелязахте точка, докторе.

— Тогава защо не простиш и на себе си със същата готовност, с която би простила на това дете, ако нещо, което то не би могло да предотврати, му се бе случило днес.