Мери Кларк - Деца из града

— Съжалявам. Просто ме изненада. — Тя погледна към него, като се стараеше да се усмихва. — Изглеждаш толкова красив с това кадифено сако, Боби. Сега да видим. Както вече ти споменах, нейната стая и стаята на сестра й са отдясно на стълбите. Според агентката по недвижими имоти семейство Кениън са превърнали по-малките спални в бани, така че всяка от четирите големи стаи да разполага със собствена баня. В стаята на Лий има двойно легло с плюшена покривка, гардероб, бюро, библиотека, нощни шкафчета и въртящ се стол. Стаята е типично женска, десенът на покривката на леглото и на завесите е еднакъв — на сини и бели цветя. Две малки тоалетки, прекрасна вентилация, светлосин килим.

Тя усети, че той не е доволен, и видя как присвива очи.

— О, да. Има семейни снимки на бюрото си и телефон на нощното шкафче.

— А има ли снимка на Лий като малка с оня, розовия бански костюм, с който беше облечена, когато дойде с нас?

— Мисля, че да.

— Само мислиш?

— Сигурна съм, че има.

— Забравяш нещо, Карла. Последния път, когато говорихме за това, ти ми каза, че на най-долната лавица на библиотеката имало няколко семейни фотоалбума и, както изглежда, Лий или често ги разглежда, или често ги пренарежда. И в тях явно има много снимки на Лий и сестра й като малки.

— Да, така е. — Оупъл нервно отпи от кафето си. Допреди няколко минути тя се успокояваше, че всичко ще бъде наред. Наслаждавала се бе на разкоша в красивата дневна на хотелския им апартамент и на новата си кадифена рокля от Диор. Тя вдигна очи и погледът й срещна този на Бик. Очите му святкаха като в транс. С примряло сърце тя разбра, че той ще поиска от нея да направи нещо опасно.

Лори се събуди от дълбокия си сън чак в дванадесет и петнадесет на обяд във вторник. Тя отвори очи и огледа познатата стая. Объркваща смесица от гласове кънтеше в главата й. Някъде плачеше дете. Две жени си крещяха една на друга. Едната викаше: „Бях му много ядосана, но го обичах и не исках това да се случи“.

Другата отвръщаше: „Казах ти да си стоиш вкъщи онази нощ. Глупачка. Виж сега какво й стори“.

Не аз разправих на всички, че той е мъртъв. Ти си глупачката.

Лори запуши с ръце ушите си. О, господи, дали това не беше само сън? Наистина ли Алън Грант беше мъртъв? Дали някой беше повярвал, че тя може да го е извършила? Полицейското управление. Килията. Камерите, който я снимаха. На нея ли се бе случило всичко това? Къде е Сара? Тя стана от леглото и се втурна към вратата.

— Сара! Сара!

— Скоро ще се върне. — Познатият глас на Софи, успокояващ, гальовен. Софи тъкмо се качваше по стълбите. — Как се чувстваш?

Лори изпита облекчение. Гласовете в съзнанието й спряха да се карат.

— О, Софи. Радвам се, че си тук. Къде е Сара?

— Трябваше да отиде до службата си. Ще се върне след няколко часа. Приготвила съм ти прекрасен обяд — бульон и салата от риба тон, точно както ги обичаш.

— Ще изпия само бульона. Слизам след десет минути.

Тя влезе в банята и пусна душа. Вчера бе прала чаршафи и дрехи, докато се къпеше. Колко странно. Нагласи кранчето така, че струята да стане силна и да масажира схванатите мускули на врата и раменете й. Тежестта и болката в главата й, последица от успокоителните, започнаха да се разнасят и в съзнанието й бавно изплува ужасът на това, което се бе случило. Алън Грант, прекрасният, сърдечен човек, беше убит с липсващия кухненски нож.

Сара ме попита дали съм вземала ножа, помисли си Лори, докато спираше водата и излизаше изпод душа. Уви се с една голяма хавлиена кърпа. После намерих ножа в чантата си. Някой трябва да го е взел от стаята ми, същият човек, който е написал онези отвратителни писма.

Тя се зачуди защо вече не изпитва съжаление за Алън Грант. В края на краищата той беше толкова мил с нея. Когато отвори вратата на гардероба и започна да се двоуми какво да облече, изведнъж разбра. Редицата пуловери. Мама беше с нея при купуването на повечето от тях.

Мама, чиято радост се състоеше в това да дава и да дава. Привидният ужас на татко, когато се върнеха вкъщи с пакетите. „Значи субсидирам търговията на дребно.“

Лори изтри сълзите си и облече дънки и един пуловер. След като си загубил двама души като мама и татко, едва ли ще имаш сили да скърбиш за някой друг.

Тя застана пред огледалото и среса косата си. Наистина се нуждаеше от подстригване. Но днес не можеше да си запише час. Хората щяха да я гледат и да си шушукат зад гърба й. Но аз не съм направила нищо, рече тя на отражението си в огледалото. Отново ясният, болезнен спомен за мама. Колко пъти беше повтаряла: „О, Лори, толкова приличаш на мен, когато бях на твоята възраст“.