Мери Кларк - Деца из града

Малко преди да се върне в Ню Йорк, с Памела проведоха разговор и се съгласиха, че каквото и да е имало между тях, вече беше приключило. С огромно облекчение Джъстин Донъли се качи на самолета и уморен от дългото пътуване, се прибра в сряда по обед. Веднага легна да спи и се събуди чак в десет вечерта. Едва тогава провери оставените в негово отсъствие съобщения на телефонния секретар.

Пет минути по-късно той вече говореше със Сара. От тона на гласа й, уморен и напрегнат, сърцето му се сви. Ужасен, слушаше разказа й за онова, което се бе случило.

— Трябва да доведете Лори да я видя — посъветва я. — Утре имам някои неотложни задължения в клиниката. Какво ще кажете за петък в десет?

— Тя няма да иска да дойде.

— Ще трябва да я придумате.

— Зная. — Последва пауза, после Сара рече: — Радвам се, че се върнахте, д-р Донъли.

Аз също, помисли си Джъстин, докато затваряше телефона. Той знаеше, че Сара все още не е осъзнала напълно какво я чака. Лори беше извършила убийство в едно от своите състояния и с това множествената личност, която тя представляваше, можеше да се окаже извън възможностите му за помощ.

Брендън Муди се върна в Тийнек, Ню Джърси, късно в сряда вечерта след едноседмичен излет за риба във Флорида с приятели. Жена му Бети го чакаше. Тя му разказа за арестуването на Лори.

Лори Кениън! Преди седемнадесет години, когато четиригодишната Лори бе изчезнала, Брендън беше детектив към кабинета на областния прокурор на Бърджин. До пенсионирането си той беше в отдела за убийства и много добре познаваше Сара. Като поклащаше глава, пусна новините в единадесет. Убийството в колежа беше главната тема на деня. Репортажът включваше кадри от къщата на Алън Грант, от пристигането на вдовицата и минаването й през полицейския кордон, показваше Сара и Лори, докато излизаха от полицейското управление, после Сара, която правеше изявление пред къщата на Кениън в Риджууд.

С растящо недоволство Брендън гледаше и слушаше. Когато репортажът свърши, той изключи телевизора.

— Какво нещастие — рече.

Преди тридесет години, когато Брендън ухажваше Бети, нейният баща с насмешка бе отбелязал, че кандидатът е „опасен“ човек. В тази забележка имаше известна доза истина. Бети винаги беше усещала как когато Брендън е разтревожен или ядосан, през него сякаш минаваше електрически ток. Брадичката му леко се вирваше, оредяващата му посивяла коса сякаш настръхваше, бузите му пламваха, а очите му иззад очилата без рамки изглеждаха огромни. На шестдесет години Брендън не беше загубил и грам от огромната енергия, благодарение на която се бе прочул като най-добрия следовател в прокурорския екип. След три дни трябваше да отидат на гости на сестрата на Бети в Чарлстън. Съзнавайки, че по този начин му дава възможност да се откаже от пътуването, Бети попита:

— Можеш ли да направиш нещо?

В момента Брендън имаше разрешително за частен детектив и се занимаваше единствено със случаи, които му се струваха интересни.

Брендън се усмихна едновременно мрачно и с облекчение.

— Несъмнено. Сара се нуждае от някой там в онзи колеж, който да събира и пресява всяко зрънце информация, което може да й е от полза. Този случай изглежда прекалено ясен. Бети, чувала си ме да го казвам хиляди пъти и пак ще го кажа. Когато човек попадне в такова положение, единственото нещо, на което може да се надява, е да издейства няколко години по-малко. И най-вече трябва да продължи да вярва, че клиентът му е невинен като новородено. Само така ще може да открие смекчаващи вината обстоятелства. Сара Кениън е прекрасна жена и чудесен адвокат. Винаги съм твърдял, че един ден ще държи в ръката си съдийското чукче. Но сега тя се нуждае от помощ. От истинска помощ. Утре ще ида да се видя с нея и ще се хвана на работа.

— Ако те вземе — меко отбеляза Бети.

— Ще ме вземе. И, Бети, знам колко много мразиш студа. Защо не идеш в Чарлстън самичка и не постоиш при Джейн?

Бети съблече халата и си легна.

— Така и ще направя. Отсега нататък, доколкото те познавам, ти ще лягаш и ставаш с този случай.

— Карла, искам да ми опишеш с подробности стаята на Лий.

Оупъл държеше в ръцете си каничката за кафе и тъкмо се канеше да налее на Бик. Тя спря за момент, после внимателно приближи чучура до чашата.

— Защо?

— Хиляди пъти съм ти казвал да не ми задаваш въпроси, когато те карам да направиш нещо. — Тонът му беше любезен, но въпреки това Оупъл потръпна.