Мери Кларк - Деца из града

— Сара, защо са тук тези хора?

За щастие на Сара външната врата се отвори. Д-р Карпентър и Софи се втурнаха по стълбите. Карпентър си проби път през репортерите, изтича до вратата откъм Лори, отвори я и заслони Лори от тълпата. Запроблясваха светкавици, заваляха въпроси, докато докторът и Софи почти на ръце я качиха по стълбите.

Сара знаеше, че трябва да направи изявление. Тя излезе от колата и почака микрофоните да се насочат към нея. Като се опитваше да изглежда спокойна и самоуверена, изслуша въпросите. „Това убийство от любов ли е? Ще се опитате ли да се споразумеете?… Вярно ли е, че сте напуснали работа, за да защитавате Лори?… Мислите ли, че е виновна?“

Сара реши да отговори на последния въпрос.

— Сестра ми е невинна от юридическа и морална гледна точка и ние ще докажем това в съда. — Тя се обърна и си проправи път през обсадилите я инквизитори.

Софи държеше вратата отворена. Лори лежеше на канапето в дневната, д-р Карпентър стоеше до нея.

— Дадох й силно успокоително — прошепна той на Сара. — Трябва веднага да си легне в леглото. Оставих съобщение на д-р Донъли. Днес го очакват да се върне от Австралия.

Беше като при игра на кукли, помисли си Сара, докато двете със Софи събличаха пуловера на Лори и й слагаха нощницата. Лори дори не отвори очи. Изглежда, въобще не усещаше присъствието им.

— Ще донеса още едно одеяло — тихо рече Софи. — Ръцете и краката й са студени.

Първият протяжен стон се чу, когато Сара посягаше към ключа за осветлението. Това беше сърцераздирателно ридание, което Лори се опитваше да задуши във възглавницата.

— Плаче насън — каза Софи. — Горкото дете.

И забележката беше съвсем вярна. Ако не гледаха към Лори, Сара би си помислила, че е проплакало изплашено дете.

— Помоли д-р Карпентър да дойде за малко.

Инстинктът й я подтикваше да протегне ръце и да успокои Лори, но успя да се въздържи и да изчака доктора да дойде. Той застана до нея и в приглушената светлина двамата се вгледаха в спящата. И тогава, когато хълцанията утихнаха и Лори отпусна ръката си, с която стискаше възглавницата, тя започна да шепне. Те се наведоха, за да могат да чуят думите.

— Искам си мама. Искам си татко. Искам Сарааа. Искам да си ида вкъщи.

Томасина Пъркинс живееше в малка четиристайна къщичка в Харисбърг, Пенсилвания. Седемдесет и две годишна, тази бодра и весела жена имаше един-единствен недостатък — много обичаше да разправя за най-важното събитие в своя живот — участието си в случая Лори Кениън. Тя беше касиерката, позвънила в полицията, когато Лори бе изпаднала в истерия сред закусвалнята.

Най-много съжаляваше за това, че не бе успяла да огледа по-добре онези двамата и не бе могла да чуе името, с което жената бе нарекла мъжа, докато извеждаха Лори от закусвалнята. Понякога Томасина ги сънуваше, особено мъжа, но той никога нямаше лице, само дълга коса, брада и силни ръце, покрити с гъсти къдрави косми.

Томасина разбра за ареста на Лори Кениън от телевизионните новини в шест часа. Горкото семейство, помисли си тя тъжно. Всичките тези беди. А те й бяха толкова благодарни. Дори се бе появила с тях по „Добро утро, Америка“, след като Лори се беше прибрала у дома. Същия този ден Джон Кениън тихичко й бе дал чек за пет хиляди долара.

Томасина се беше надявала семейство Кениън да продължат да поддържат връзка с нея. Известно време тя редовно им пишеше дълги обстоятелствени писма, в които им разказваше как всеки, който минавал през закусвалнята, искал да узнае за случая и как очите на слушателите й се насълзявали, докато тя им разправяла колко уплашена изглеждала Лори и колко жално плачела.

След това един ден тя получи писмо от Джон Кениън. Той отново й благодареше за любезността, но по-надолу добавяше, че може би ще е по-добре, ако спре да им пише. Писмата разстройвали жена му. Всички те се опитвали да превъзмогнат спомена за онова ужасно време от миналото.

Томасина се почувства дълбоко разочарована. Тя толкова много искаше да я поканят на гости, тъй че да може да разказва нови истории за Лори. И въпреки че продължи да им изпраща поздравителни картички, за Коледа, те никога повече не й отговориха.

После тя изпрати съболезнованията си на Сара и Лори, след като бе прочела за катастрофата през септември, и получи много мило писмо от Сара, която я уверяваше, че майка й и баща й винаги са смятали Томасина за пратена им от бога в отговор на техните молитви, и отново й благодареше за петнадесетте години щастие, които нейното семейство беше изживяло, след като Лори се бе завърнала у дома. Томасина сложи писмото в рамка, за да бъде сигурна, че нито един от гостите й няма да пропусне да го прочете.