Мери Кларк - Деца из града

Но мама никога не бе имала този угрижен, уплашен поглед в очите си. Устните на мама винаги бяха готови да се усмихнат. Мама правеше хората щастливи. И никога не бе причинила тревоги или болка някому.

Хей, защо ти е да поемаш цялата вина? — подметна саркастично един глас. — Карън Грант не искаше Алън. Тя непрекъснато си намираше извинения, за да остане в Ню Йорк. През половината от времето той ядеше пица. Той имаше нужда от мен. Само че все още не го знаеше. Мразя Карън. Искам тя да умре.

Лори отиде до бюрото си.

След няколко минути Софи почука на вратата и каза с разтревожен глас:

— Лори, обядът ти е готов. Добре ли си?

— Би ли ме оставила на мира? Проклетият бульон няма да се изпари, нали? — Ядосана, тя сгъна писмото, което току-що бе написала, и го прибра в плика.

Пощенският раздавач дойде около дванадесет и половина. Тя го забеляза от прозореца и когато той се отправи към къщата, изтича долу и отвори външната врата.

— Аз ще взема пощата. А тук има едно писмо за изпращане.

Докато Лори затваряше вратата, Софи се показа от кухнята.

— Лори, Сара не иска да излизаш навън.

— Ами че аз не излизам навън. Само прибрах пощата. — Лори сложи ръка на рамото на Софи. — Софи, нали ще стоиш с мен, докато Сара се върне? Не искам да оставам сама.

Рано вечерта в сряда бледата, но вече спокойна Карън Грант потегли за Ню Йорк заедно със своята приятелка Ан Уебстър.

— По-добре да се махна оттук — рече тя. — Не мога да понеса да бъда повече в тази къща.

Уебстър й предложи да остане при нея за през нощта, но Карън отказа.

— Изглеждаш по-уморена и от мен. Ще си взема приспивателно и веднага си лягам.

Тя спа дълбоко и дълго. Беше почти единадесет, когато се събуди в четвъртък сутринта. Последните три етажа от хотела бяха с апартаменти, запазени за работещите във фирмата. През трите години, в които бе живяла в този апартамент, тя бе добавила доста собствен почерк към обзавеждането — няколко ориенталски килимчета в яркочервено, синьо и слонова кост, които разведриха сивата анонимност на хотелската стая, лампи антики; копринени възглавнички; няколко лалически 11 11 По името на Рьоне Лалик (1860–1945) — френски бижутер, стъклар и декоратор, създал множество предмети на лукса и известен като създател на Новото изкуство. — Бел.пр. статуетки; оригинални картини от някои обещаващи млади живописци.

Ефектът беше очарователен, създаваше усещането за разкош и подчертаваше индивидуалността й. Освен това Карън обичаше предимствата на хотелския живот — обслужването по стаите и грижите на камериерките. Тя също така обичаше гардероба си, пълен с дрехи на известни дизайнери, обувките на Шарл Журдан и на Ферагамо, шаловете на Ерме и чантите на Гучи. Толкова бе приятно да знае, че служителите на рецепцията винаги гледаха с какво е облечена и я поглъщаха с погледи в минутата, в която се появеше от асансьора.

Тя стана и отиде в банята. Дебелият хавлиен халат, който плътно я обгръщаше от врата до петите, висеше на закачалката. Стегна силно колана на кръста си и се погледна в огледалото. Очите й още бяха подпухнали. Гледката на Алън, положен на дисекционната маса в моргата, беше ужасна. Тя си бе спомнила всички прекрасни моменти, които бяха изживели заедно, начина, по който обикновено потръпваше при шума на стъпките му по коридора. Сълзите й бяха искрени. Какво ли щеше да бъде, когато щеше да погледне лицето му за последен път? Това я подсети, че трябва да направи необходимите разпореждания за погребението. Но засега това щеше да почака. В момента искаше да закуси.

Набра номера на румсървиза. Поръчките приемаше Лили.

— Толкова съжалявам, мисис Грант — подхвана тя. — Всички сме потресени.

— Благодаря. — Карън поръча обичайната си закуска — пресен плодов сок, компот, кафе и кифлички. — Изпрати ми сутрешните вестници.

— Разбира се.

Тъкмо отпиваше първата си глътка от кафето, когато на вратата дискретно се почука. Отвори. Беше Едуин. Красивите му патрициански черти бяха застинали в изражение на грижовно състрадание.

— О, скъпа — въздъхна той.

Ръцете му я обгърнаха и Карън притисна лице в мекото кашмирено сако, което му бе подарила за Коледа. После тя сключи ръце около врата му, като внимаваше да не развали безупречно сресаната му тъмноруса коса.

Джъстин Донъли се срещна с Лори в петък сутринта. Беше виждал нейни снимки във вестниците и въпреки това не беше подготвен за изумително привлекателната й външност. От сините й очи дъхът замираше, а златисторусата коса, стигаща до раменете, навяваше спомени за принцесите от приказките. Беше семпло облечена с тъмносини панталони, бяла блуза и синьо-бяло сако. Вродената й елегантност се усещаше въпреки ясно осезаемия страх, който се излъчваше от нея.