Мери Кларк - Деца из града

— Разбирам. Значи е възможно аз да съм убила Алън и аз да съм написала тези писма. Дори не само възможно, а и вероятно. Сара, имало ли е и други, които да са пледирали като смекчаващо обстоятелство множествена личност при обвинение в убийство?

— Да.

— И колко от тях са успели?

Сара не отговори.

— Колко, Сара? — настоя Лори. — Един? Двама? Нито един? Така е, нали? Нито един не е успял. О, боже мой. Както и да е, нека продължим. Ние трябва да разберем истината, макар да е напълно ясно, че тази истина няма да ми върне свободата.

Тя явно се мъчеше да преглътне сълзите, после гласът й стана писклив, гневен.

— Само едно нещо, докторе. Искам Сара да бъде с мен. Няма да остана сама с вас в тази стая и няма да лягам на онази кушетка. Ясно ли е?

— Лори, готов съм да направя всичко, за да ти бъде по-лесно. Ти си много хубав човек, с когото се е случило нещо много лошо.

Тя се засмя подигравателно.

— И кое й е хубавото на тази глупачка? Никога не е направила нищо свястно, освен да създава неприятности от деня, в който се е родила.

— Лори — възпротиви се Сара.

— Според мен това вече не е Лори — каза спокойно Джъстин. — Прав ли съм?

— Прав си. Аз изцяло я държа в ръцете си.

— А как се казваш?

— Кейт.

— На колко си години, Кейт?

— На тридесет и три. Слушай, аз нямах намерение да се показвам. Исках само да те предупредя. Не си и помисляй да хипнотизираш Лори и да я караш да говори за онези две години. Губиш си времето. Ще се видим пак.

Последва пауза. После Лори въздъхна тежко.

— Ще може ли да спрем разговора дотук? Имам ужасно главоболие.

В петък сутринта Бетси Лайънс получи твърдо предложение от 575 000 долара за къщата на Кениън от семейството, което искаше да се нанесе бързо, тъй като очакваше дете. Тя се обади на Сара, но можа да се свърже с нея чак следобед. За нейно разочарование Сара й съобщи, че къщата вече не се продава. Сара беше любезна, но твърда.

— Ужасно съжалявам, мисис Лайънс. Първо, не мога да се съглася на толкова ниска цена, но така или иначе в момента не съм в състояние да мисля за преместване. Знам колко усилия вложихте в тази работа, но трябва да разберете.

Бетси Лайънс наистина разбираше. От друга страна, бизнесът с недвижими имоти беше отчайващо муден, а тя разчиташе на тази комисиона.

— Съжалявам — повтори Сара, — но не мисля, че ще се преместим от тази къща по-рано от есента. В момента имам посетител. Ще говорим друг път.

Намираше се в библиотеката с Брендън Муди.

— Смятах, че ще е добре Лори и аз да се преместим в апартамент — обясни тя на детектива, — но при тези обстоятелства…

— Естествено — съгласи се Брендън. — Най-добре ще е да обявиш, че къщата вече не се продава. Стигне ли веднъж делото в съда, тук ще се изсипят репортери, които ще се преструват на заинтересовани купувачи, само и само да надникнат вътре.

— Не се бях сетила за това — призна Сара. Тя отметна един кичур от челото си. — Брендън, нямам думи да ти кажа колко се радвам, че искаш да се заемеш с разследването по случая. — Тя току-що бе приключила с разказа си за сеанса на Лори при доктор Донъли.

Муди си водеше бележки. Високото му чело се беше набръчкало от съсредоточеност, очилата без рамки подчертаваха ясните му кафяви очи, а безупречно вързаната папийонка и строгият тъмнокафяв костюм му придаваха вид на добросъвестен слушател. Сара знаеше, че именно този негов вид внушаваше чувство на надеждност. Когато водеше разследване, Брендън Муди не пропускаше нищо.

Тя изчака, докато той старателно прегледа записките си. И това беше позната процедура. По същия начин бяха работили в кабинета на областния прокурор. Дочу Софи да се качва по стълбите. Това беше добре. Отново проверяваше как е Лори.

Сара си спомни за момент как се бяха прибрали вкъщи от кабинета на д-р Донъли. Гласът на Лори беше унил. „Сара, защо ли аз не бях в колата, когато я е ударил онзи автобус. Мама и татко сега щяха да са живи. Ти щеше да вършиш любимата си работа. А аз съм просто човек без късмет.“ „Не, не си. Ти беше на четири години, когато те сполетя лошият късмет да те отвлекат и да се държат с теб Бог знае как. Сега си на двадесет и една и си забъркана в ужасна каша, за която нямаш никаква вина. Така че спри да се самообвиняваш!“

Този път беше ред на Сара да поплаче. Безутешни сълзи замъглиха погледа й. Тя нервно ги избърса и се опита да се съсредоточи върху пътя. Даде си сметка, че този изблик може да е бил за добро. Изненадана и разкаяна, Лори бе рекла: „Сара, аз съм такава гадна егоистка. Кажи ми какво искаш да направя?“. „Прави това, което те посъветва д-р Донъли. Води си дневник. Ще му бъде от помощ. Престани да се съпротивляваш. Съгласи се на хипнозата.“