Мери Кларк - Деца из града

Тъкмо се канеше да занесе подноса с вечерята си в кабинета, когато се обади Алън Грант. Сърдечният поздрав замря на устните й, когато го чу да казва:

— Сара, исках да говоря за това с вас още онзи ден. Сега знам, че не беше честно да не предупредя вас и Лори, преди да се обърна към администрацията.

— Да ни предупредите за какво?

Докато слушаше, Сара усети как коленете й омекват. Пресегна се и придърпа един от кухненските столове, за да седне. Пишещата машина. Писмата, които Лори пишеше по време на екскурзията им с кораба и за които беше толкова потайна. Когато Алън й разказа за разправията с Лори, Сара затвори очи, но й се искаше вместо това да можеше да запуши ушите си. Алън заключи:

— Сара, тя се нуждае от помощ, от сериозна помощ. Знам, че ходи при психиатър, но…

Сара не призна пред Алън Грант, че Лори е отказала да продължи да се вижда с д-р Карпентър.

— Аз… не мога да намеря думи колко много съжалявам, професор Грант — рече тя. — Бяхте толкова мил с Лори, а това е направо съсипващо за вас. Ще й се обадя. И ще намеря начин да й помогна. — Гласът й заглъхна. — Довиждане. Благодаря ви.

Нямаше как да не се обади на Лори, но кой ли беше най-верният подход в случая? Тя набра домашния номер на д-р Донъли. Никой не отговори.

Позвъни на д-р Карпентър. Въпросите му бяха кратки.

— Лори категорично ли отрича да е писала тези писма? Разбирам. Не, тя не лъже. Просто е блокирала. Сара, обади й се, нека почувства подкрепата ти, предложи й да си дойде вкъщи. Не мисля, че е разумно да бъде близо до професор Грант. Трябва да я заведем при д-р Донъли. Знаех си го още в събота.

Вечерята беше забравена. Сара се обади в стаята на Лори. Никой не вдигна. Започна да звъни на всеки половин час до полунощ. Накрая се свърза със Сюзън Граймс, съседката на Лори през коридора.

Съненият глас на Сюзън се оживи, когато Сара се представи. Да, тя знаеше какво се е случило. Разбира се, че щеше да провери дали Лори си е в стаята.

Докато чакаше, Сара си даде сметка, че се моли. Господи, не позволявай нещо лошо да й се случи. Моля те, Господи, само не това. Тя чу как отсреща отново вдигат слушалката.

— Проверих. Лори спи. Сигурна съм, че диша равномерно. Искате ли да я събудя?

Чувство на облекчение изпълни Сара.

— Обзалагам се, че е взела приспивателно. Не, не я будете и прощавайте, че ви обезпокоих.

Останала без сили, Сара си легна и заспа на минутата. Беше спокойна, че поне тази нощ няма да има нужда да се притеснява за Лори. А първото нещо, което щеше да направи на сутринта, бе да й се обади.

Ето това се нарича гръм от ясно небе, помисли си Алън Грант, докато затваряше телефона след разговора със Сара. Гласът й звучеше толкова сърцераздирателно. И как иначе? Майка й и баща й бяха починали преди пет месеца, а малката й сестра беше изпаднала в нервен срив.

Алън влезе в кухнята. В единия ъгъл на големия бюфет бяха подредени запасите с алкохол. С изключение на редовната бутилка бира вечер той не беше от хората, които обичат да пият сами. Сега обаче си наля обилно количество водка и извади леда. Не беше си направил труда да вечеря и водката изпари гърлото и стомаха му. Щеше да е добре да вземе нещо да хапне.

В хладилника имаше само остатъци отпреди. Той отхвърли с гримаса мисълта, че те могат да му послужат за вечеря, и извади от фризера обичайната замразена пица.

Докато я топлеше, отпиваше от водката и продължаваше да се упреква, че бе оплескал нещата с Лори Кениън. И деканът Ларкин, и д-р Йовино бяха силно впечатлени от категоричния отказ на Лори. Деканът беше изтъкнал: „Алън, мис Кениън е напълно права, когато твърди, че всеки от блока, където живее, е могъл да използва пишещата й машина, а сходството в почерците едва ли би могло да е доказателство, че тя е авторката на тези писма“.

Сега те си мислят, че аз съм предприел нещо, което би могло да навлече неприятности на колежа, помисли си Алън. Чудесно. И как ще се оправям с нея в час до края на семестъра? И въобще има ли някаква вероятност да съм сбъркал?

Докато вадеше пицата от фурната, той рече на глас: „Не е възможно да бъркам. Лори е написала тези писма“.

Карън се обади към осем.

— Скъпи, мислех си за теб. Как вървят нещата?

— Боя се, че не особено добре. — Говориха около двадесет минути. Когато накрая затвориха, Алън се почувства по-добре.

В десет и половина телефонът отново иззвъня.

— Наистина съм добре. Боже, хубаво е, когато човек си изплаче каквото му тежи. Сега ще си взема приспивателно и отивам да си легна. Ще се видим утре. — После добави: — Обичам те.