Мери Кларк - Деца из града

В края на миналогодишния ски-сезон Лори си бе купила едно бяло-синьо яке от някаква разпродажба. Тази зима то вися на закачалката в дрешника, без да бъде облечено нито веднъж. Защо не, помисли си тя, докато го откачаше. Якето е чудесно за това време, хубаво е, а и може да ми е от полза, ако го сложа. Тя облече също подходящи сини дънки и бял пуловер.

В последния момент си върза косата на опашка. Така приличаше на абсолвентка, която скоро ще напусне дебрите на науката и ще се впусне в истинския живот. Може би когато най-накрая се махне от тази колежанска атмосфера и започне да общува със зрели хора, вечното й чувство, че е само едно изплашено дете, щеше да изчезне.

Беше студен и ясен ден, от онези, които я караха да си поема дълбоко въздух и да върви изправена. Такова облекчение беше да знае, че в съботната сутрин няма да седи в онзи проклет кабинет с д-р Карпентър, който винаги се опитваше да изглежда мил, но вечно ровеше, вечно дълбаеше, за да изкопчи нещо.

Тя помаха на една група студенти, които живееха в нейния блок, и се запита дали те не гледаха на нея с известна насмешка. Не бъди глупава, рече си тя.

Ножът. Как се бе озовал на дъното на чантата й? Тя със сигурност не го бе слагала там. Но щеше ли Сара да й повярва? „Виж, Сара, това глупаво нещо беше завряно между учебниците ми. Ето ти го. Въпросът е решен, нали?“

И Сара съвсем естествено щеше да попита: „Как е попаднал в чантата ти?“. После сигурно щеше да предложи нова среща с д-р Карпентър.

Сега ножът беше прибран най-отзад в дрешника, напъхан в ръкава на едно старо яке. Маншетите му бяха ластични и нямаше как да изпадне. Не можеше ли просто да го хвърли и да остави загадката неразбулена? Но татко обичаше този комплект ножове и винаги казваше, че с тях всичко може да се реже леко като масло. А Лори мразеше нещата, които са страшно остри.

Докато вървеше през двора към административната сграда, тя се чудеше кой е най-добрият начин да върне ножа в кухнята, без някой да разбере. Можеше да го скрие в бюфета. Но Сара бе казала, че Софи е претърсила цялата кухня.

Изведнъж й хрумна една идея, която изглеждаше проста и лесноосъществима. Софи непрекъснато лъскаше приборите. Понякога вземаше ножовете в трапезарията и ги чистеше заедно със сребърния сервиз. Ето това е, помисли си Лори. Ще го пъхна в голямата купа, така че да не се вижда лесно. Дори Софи да е търсила там, може просто да го е пропуснала. Проблемът беше дали Сара би приела, че това в края на краищата е напълно възможно.

Решението й донесе успокоение и облекчение, но тогава един присмехулен глас извика някъде в съзнанието й: Много умно, Лори. А как ще обясниш пред себе си появата на ножа? Нали не мислиш, че сам е скочил в чантата ти? Ужасният смях я накара да стисне ръцете си в юмруци.

— Млъквай — прошепна тя свирепо. — Махай се и ме остави на мира.

Деканът Ларкин не беше сам. В кабинета му се намираше и д-р Йовино, директорът на Консултативния психологически център. Лори настръхна, като го видя. Един глас извика в съзнанието й: Внимавай! Още един психиатър. Какво ли ще се опитат да направят този път?

Деканът я покани да седне, попита я как се чувства, как върви ученето, напомни й, че всички знаят за ужасната трагедия в нейното семейство и че винаги може да разчита на пълната подкрепа на целия факултет.

После се извини, че трябвало да тръгва. Д-р Йовино искал да поговори с нея.

Деканът затвори вратата след себе си. Д-р Йовино се усмихна и рече:

— Недей да се плашиш, Лори. Само искам да поговоря с теб за професор Грант. Какво мислиш за него?

Това беше лесно.

— Мисля, че е чудесен — отвърна Лори. — Той е добър преподавател и добър приятел.

— Добър приятел?

— Разбира се.

— Лори, не е необичайно студент да развие известна привързаност към преподавателя си в колежа. В случай като твоя, когато ти особено се нуждаеш от съчувствие и внимание, щеше да е дори странно, ако в състоянието си на самота и скръб не беше надценила тези ваши отношения. Не беше си пофантазирала малко. Това, което ти се е искало да бъде, се е превърнало в съзнанието ти в нещо, което е. И всичко е съвсем разбираемо.

— За какво изобщо говорите? — Лори осъзна, че в момента приказва също като майка си, когато се бе ядосала на един келнер, задето бе намекнал, че би искал да се обади на Лори, за да й определи среща.

Психологът й подаде куп писма.

— Лори, ти ли написа тези писма?

Тя ги прегледа набързо. Очите й се разшириха от изумление.