Мери Кларк - Деца из града

— Той не е натрапник. Той е лечител. Но ти просто не си готова за него. Иначе съм съгласна с всичко друго.

— Хубаво.

Сара подкара колата към изхода и забеляза, че всички пристигащи коли бяха спирани и проверявани от охраната. Изглежда, Лори също го бе забелязала.

— Сара, хайде да платим депозит. Искам да живея тук. С тази бариера и с охраната ще се чувствам в безопасност. Искам да се чувствам в безопасност. Това ме плаши най-много, че никога не се чувствам в безопасност.

Излязоха на пътя. Колата започна да набира скорост. Сара все пак трябваше да зададе въпроса, който толкова я измъчваше.

— Затова ли взе ножа? Бил ти е необходим, за да се чувстваш в безопасност. Лори, мога да те разбера. До момента, в който не изпаднеш в такава депресия, че… да се нараниш. Съжалявам, че те питам, но това ме плаши.

Лори въздъхна.

— Сара, нямам намерение да се самоубивам. Знам, че това имаш предвид. Наистина искам да ми повярваш. Заклевам се, не съм вземала този нож.

Същата вечер в колежа Лори реши да подреди чантата си и изсипа цялото й съдържание на леглото. Отвътре изпадна куп учебници, тетрадки и бележници. На дъното на чантата обаче беше останал един последен предмет. Това беше липсващият нож от комплекта, висящ на кухненската стена.

Лори отстъпи назад.

— Не! Не! Не!

Тя се свлече на колене и закри лицето си с шепи.

— Не съм го вземала аз, Сарааа — изхлипа. — Татко ми е казал да не си играя с ножове.

Един подигравателен глас изкрещя някъде в съзнанието й.

О, я млъквай, хлапе. Знаеш защо си го взела. Защо не си признаеш и не вземеш да си го забиеш в гърлото. Господи, имам нужда от една цигара.

Грег Бенет си беше казал, че въобще не му пука. Или по-точно — беше си казал, че не трябва да му пука. В този колеж имаше толкова много привлекателни момичета. А още по-много бе срещнал в Калифорния. Щеше да получи дипломата си през юни и тогава щеше да замине за Станфорд да учи за магистърска степен.

На двадесет и пет години Грег беше, а и се чувстваше доста по-възрастен от своите състуденти. Сега той гледаше с недоумение на онзи деветнадесетгодишен младеж, който бе зарязал колежа след първата си година в него, за да започне собствен бизнес. Не че от спомена го болеше. Дори това, че си бе пробил ушите тогава, днес му се струваше като нещо добро. Ако не друго, поне бе успял да разбере колко малко знаеше всъщност. Освен това бе открил, че международните финанси са най-подходящата за него специалност.

Беше се върнал от Лондон преди месец и веднага потъна в обичайната януарска суетня на колежа. Добре, че поне успя да отиде на ски — цял един уикенд в Кемълбек. От пухкавия сняг пистите бяха станали чудесни.

Грег живееше в малък апартамент, надстроен върху гаража на частна къща, на две мили от колежа. Обзавеждането беше чудесно и му вършеше добра работа. Той нямаше никакво желание да споделя жилището си с още три-четири момчета и непрекъснато да прави купони. Мястото беше просторно и чисто, разтегаемият диван беше удобен и за сядане, и за спане, а в кухненския бокс можеше дори да се готви.

Когато в началото пристигна в Клинтън, първото момиче, което забеляза, беше Лори. А и кой не би я забелязал? Но се оказа, че часовете им не съвпадат. После, преди година и половина, те случайно се озоваха един до друг в аудиторията по време на прожекцията на „Кино Парадизо“ 10 10 У нас е прожектиран под заглавието „Ново кино Парадизо“, реж. Джузепе Торнаторе, 1988 г. — Бел.пр. . Филмът беше страхотен. Когато лампите светнаха, тя се обърна към него и попита: „Не беше ли чудесно?“.

Такова беше началото. Ако някое друго момиче, привлекателно като нея, му беше дало знак за благоразположение, Грег нямаше да се колебае да предприеме следващата стъпка. Но нещо у Лори го спираше. Той инстинктивно усещаше, че няма да стигне доникъде, ако прибърза; в края на краищата отношенията им се бяха развили по-скоро като приятелски, отколкото като интимни. Тя беше толкова сладка. Не сладникава, а сладка. Можеше да бъде невероятно забавна и в следващия момент да стане твърда като стомана. При третата им среща той подхвърли, че вероятно е била доста разглезено дете. Бяха отишли да играят голф, но се оказа пълно с хора. Наложи им се да чакат цял час, докато им дойде редът. Тя беше доста огорчена от това.

— Обзалагам се, че никога не ти се е налагало да чакаш. А мама и татко са те наричали тяхната малка принцеса — закачи я той. Тя се засмя и си призна, че наистина е било така. Същата вечер му разказа за отвличането си.