Мери Кларк - Деца из града

— Сара, по-скоро ще се самоубия, но кракът ми няма да стъпи повече при този доктор.

Алън седеше в кухнята и ядеше сандвич.

— Скъпи, съжалявам, че не се върнах снощи, но се налагаше да подготвя рекламата заради отчета пред Уортън. — Карън обви ръце около врата му. Той леко я целуна по бузата и се освободи от прегръдката й.

— Не се притеснявай. Искаш ли нещо за ядене?

— Можеше да почакаш. Щях да се погрижа за това.

— И кой знае кога щеше да стане.

— Ти никога не си се притеснявал кога ще ядеш. — Карън Грант наля вино от гарафата и подаде едната чаша на Алън, после чукна своята в нея.

— Наздраве, скъпи.

— Наздраве — отвърна той с мрачна физиономия.

— Хей, професоре, нещо май не е наред.

— Вярно, не е наред, и то е, че преди час установих със сигурност коя е мистериозната Леона, авторката на онези писма, а тя е Лори Кениън.

Карън зяпна.

— Абсолютно ли си сигурен?

— Да. Проверявах курсовите работи и когато стигнах до нейната, намерих прикрепена бележка, че компютърът й се повредил и тя била принудена да я довърши на старата си пишеща машина, която държала за всеки случай. Няма съмнение, че това е същата машина, на която са писани писмата, включително и това, което пристигна вчера. — Той бръкна в джоба си и го подаде на Карън.

То гласеше:

„Алън, мили, любими мой, никога няма да забравя тази нощ. Обичам да те гледам как спиш. Обичам начина, по който се обръщаш и се наместваш насън, за да ти стане по-удобно; начина, по който придърпваш завивките. Защо оставяш стаята си толкова студена? Затворих малко прозореца, забеляза ли, скъпи? Обзалагам се, че не си. Понякога наистина си като олицетворение на пословичния разсеян професор. Но само понякога. Недей да си позволяваш да забравяш и за минутка за мен. Помни ме винаги. Ако жена ти няма желание да е постоянно с теб, аз имам.

Обичам те.“

Карън бавно прочете писмото още веднъж.

— Мили боже, Алън, смяташ ли, че това момиче наистина идва тук?

— Не ми се вярва. Със сигурност си е измислила всички тези трогателни срещи.

— Не съм толкова убедена. Ела.

Той я последва към спалнята. Карън застана пред високия прозорец. Пресегна се към дръжката и го отвори. Съвършено безшумно. Тя с лекота прекрачи ниския перваз и стъпи на земята от другата страна. Обърна се към него. Вятърът разроши косата й, преди да нахлуе в стаята и да разлюлее завесите.

— Лесно е да влезеш, лесно е и да излезеш. — Тя се върна обратно в стаята. — Алън, това момиче може само да си фантазира, но може и наистина да е било тук. Отсега нататък няма да оставяш прозореца отворен.

— Е, това вече минава всякакви граници. Проклет да съм, ако си променя навиците. Трябва да говоря със Сара Кениън. Ужасно съжалявам за Лори, но Сара трябва да се погрижи сестра й да получи необходимата помощ.

Когато се обади, му отговори телефонният секретар на Сара и той остави кратко съобщение: „Много е важно да говоря с вас“.

В два и половина Сара позвъни. Карън чу как гласът на Алън от студен се промени в загрижен.

— Сара, какво става? Лори? Нещо случило ли се е с нея? — После се заслуша. — О, господи, това е ужасно. Сара, недей да плачеш. Знам колко ти е трудно. Тя ще се оправи. Дай й малко време. Не, просто исках да разбера как е тя. Разбира се. Ще се чуем пак. Довиждане.

Той затвори телефона и се обърна към Карън:

— Лори е в болница. Изпаднала е в нещо като шок на излизане от кабинета на психиатъра, когото посещава. Доколкото разбрах, вече е добре, но от болницата са настояли да остане и за през нощта. Сестра й е направо съсипана.

— Лори ще се връща ли на лекции?

— Категорична била, че ще е тук още в понеделник. — Той безпомощно сви рамене. — Карън, сега не мога да покажа тези писма на Сара Кениън.

— А ще ги представиш ли на администрацията?

— Разбира се. Сигурен съм, че деканът ще помоли някой от психолозите да поговори с Лори. Знам, че тя ходи на психиатър в Риджууд, но може би се нуждае от консултации и тук. Горкото дете.

Лори лежеше в леглото и четеше вестник, когато Сара пристигна в болницата. Беше неделя по обед. Лори поздрави радостно сестра си.

— Здрасти. О, донесла си ми дрехите. Страхотно. Сега ще се облека и ще отидем в клуба да обядваме.

Когато преди час бяха говорили по телефона тя беше настояла тъкмо за това.

— Сигурна ли си, че няма да ти дойде много? — попита Сара загрижено. — Вчера ти беше доста зле.

— Може би на теб ще ти дойде много. О, Сара, защо не се преместиш някъде, без да ми оставяш новия си адрес? Един господ само знае колко неприятности ти създавам. — Тя се усмихна едновременно с тъга и съжаление.