Мери Кларк - Деца из града

Лий винаги си тръгваше от кабинета на доктора точно в дванадесет без пет. В дванадесет без шест минути Оупъл внимателно отвори вратата на отделния вход, водещ към кабинета на Карпентър на втория етаж. По тесен коридор се стигаше до стълбите. Тя се озърна наоколо, като че ли бе направила грешка, мислейки, че влиза през главния вход на ъгъла откъм Риджууд авеню.

На стълбите нямаше никого. Бързо разви малкото пакетче, което държеше, пусна съдържанието му на пода в центъра на фоайето и излезе. Бик вече седеше в наетата кола.

— Трябва да е сляпа, за да не го види — рече му Оупъл.

— Никой не те забеляза — увери я той. — Сега просто ще почакаме тук и ще видим какво ще стане.

Стъпките на Лори отекнаха по стълбите. Щеше да се върне направо в колежа. По дяволите, тя нямаше нужда от тези постоянни упреци. Нямаше нужда и от непрекъснатото суетене на многострадалната Сара. Беше време да обърне внимание на застрахователните фондове и да разбере с колко точно пари разполага. Вероятно с много. А когато къщата бъде продадена, тя нямаше да позволи разни други хора да разполагат с парите й. Беше й писнало от лиглата, която постоянно повтаряше: „Да, Сара. Не, Сара. Както кажеш, Сара“.

Беше вече слязла по стълбите. Обувката й закачи нещо меко, нещо кашесто. Тя погледна надолу.

Безжизненото око на пилето се взираше в нея. Кървава перушина бе полепнала наоколо. Прерязаната шийка беше покрита със съсиреци.

Отвън Бик и Оупъл чуха първите писъци. Бик се усмихна.

— Не ти ли звучи познато? — Той завъртя ключа за запалването, после прошепна: — Само че сега аз трябваше да я успокоя.

Съдебните, заседатели тъкмо влизаха в залата, когато секретарката на Сара се втурна вътре. Беше се разчуло, че заседателите са стигнали до съгласие, и в момента всеки трескаво си търсеше мястото. Сърцето на Сара подскочи, когато съдията попита:

— Мистър Форман, стигнаха ли съдебните заседатели до решение?

— Да, ваша чест.

Това е то, помисли си Сара, застанала зад масата на обвинението с лице към съдията. Тя усети как някой я докосва по ръката, обърна се и видя секретарката си Джанет.

— Не сега — отсече, изненадана, че Джанет я безпокои тъкмо в момента, когато се съобщава решението на заседателите.

— Съжалявам, Сара. Някакъв доктор Карпентър е завел сестра ти в отделението за спешни случаи на медицинския център „Хакенсак“. Изпаднала е в шок.

Сара така стисна химикалката, която държеше, че кокалчетата й побеляха. Съдията я гледаше, очевидно раздразнен. Тя прошепна:

— Предай му, че ще бъда там след няколко минути.

— По обвинението в убийство какво е вашето решение, виновен или невинен?

— Виновен, ваша чест.

Разнесе се вик „Не е честно!“ от страна на семейството и приятелите на Джеймс Паркър. Съдията удари с чукчето, предупреди да няма подобни изблици, увери се, че решението на заседателите е единодушно, и се зае да провери броя на гласовете им.

Бе отхвърлена молбата за пускане под гаранция. Насрочена бе дата за обявяване на присъдата и Джеймс Паркър беше отведен в белезници. Съдът бе разпуснат. Сара нямаше време да се порадва на победата си. Джанет я чакаше в коридора с палтото и чантата й. „Сега върви направо в колата си.“

Доктор Карпентър беше в стаята за спешни случаи. Той й обясни накратко какво се бе случило.

— Лори току-що бе излязла от кабинета ми. Намирала се е почти до външната врата, когато започна да пищи. Докато отидем при нея, беше припаднала. Изпаднала бе в много дълбок шок, но в момента идва в съзнание.

— А какво го е предизвикало? — Добротата и загрижеността на доктора отприщиха напиращите в очите й горещи сълзи. Нещо у Карпентър й напомняше за собствения й баща. Тя копнееше за присъствието му до нея сега.

— Явно е стъпила върху главата на някакво мъртво пиле, изпаднала е в истерия, после в шок.

— Главата на пиле! Във фоайето към вашия кабинет!

— Да. Имам един крайно депресиран пациент, който е член на някаква секта, така че ми прилича на негова работа. Забелязвали ли сте Лори да изпитва необичаен страх от пилета или мишки, или други животинки?

— Не. Освен че не яде пилешко. Не понася вкуса му.

Някаква сестра се появи иззад завесата.

— Можете да влезете.

Лори лежеше притихнала. Очите й бяха затворени. Сара докосна ръката й.

— Лори.

Тя бавно отвори очи. Изглежда, това й костваше огромно усилие и Сара осъзна, че бе натъпкана с успокоителни. Гласът й беше слаб, но кристалночист, когато промълви: