Мери Кларк - Деца из града

Сара се наведе и я прегърна.

Докато идваше насам, Сара не знаеше какво да очаква. Но това беше истинската Лори, която се тревожеше да не обезпокои околните и винаги беше готова да се забавлява.

— Изглеждаш наистина добре. Отдавна не съм те виждала такава — рече тя искрено.

— Явно са ми дали нещо, защото спах като пън.

— Обикновено приспивателно. Д-р Карпентър ти го е предписал заедно с антидепресант.

Лори се наежи.

— Сара, не искам да ми се предписва каквото и да било, а той все го прави. Знаеш, че мразя такива хапчета. Но ще направя следното: ще започна да пия тези лекарства, само че никаква терапия повече. Никога.

— Все пак той трябва да проверява какви са резултатите от лечението.

— Може и по телефона. Нямам нищо против.

— Лори, знаеш, че д-р Карпентър се консултира за лечението ти с един психиатър от Ню Йорк — д-р Донъли. След като няма да го посещаваш повече, би ли ми позволила поне да разговарям с него?

— О, Сара, не ми се иска, но ако това ще те направи щастлива… — Лори скочи от леглото. — Хайде да се махаме оттук.

В клуба приятели ги поканиха на масата си. Лори яде с апетит и изглеждаше весела. Като я гледаше, на Сара й беше трудно да повярва, че вчера самата тя беше на ръба на нервна криза заради нея. Потръпна, като се сети как плака, докато говореше по телефона с този мил професор Грант.

След като си тръгнаха от клуба, Сара не пое направо към къщи. Вместо това се насочи тъкмо в обратната посока.

Лори повдигна вежди.

— Накъде?

— На около десетина минути е от нас. Глен Рок. Построили са няколко жилищни блока, за които разправят, че са чудесни. Помислих, че няма да е лошо да им хвърлим един поглед.

— Сара, не е ли по-добре да си вземем нещо под наем? Имам предвид, че може да решиш например да започнеш работа в някоя адвокатска кантора в Ню Йорк? Имала си такива предложения. Мястото, където ще живеем, трябва да е удобно на теб, не на мен. А ако ме приемат в професионалната лига по голф, това означава, че едва ли ще се задържам много на едно място.

— Няма да започна работа в адвокатска кантора, Лори. Като гледам семействата на жертвите, като виждам мъката и гнева им, знам, че не мога да работя за другата страна и да търся вратички в закона, за да помагам на престъпници да се измъкнат. Ще спя по-спокойно, ако пращам убийците зад решетките, а не ако ги защитавам.

Имаше един апартамент на три нива, който и двете харесаха.

— Добре измислено — отсъди Сара. — Въпреки че си обичам нашата къща, тези модерни бани са нещо съвсем друго. — Тя се обърна към агента, който ги развеждаше из апартаментите: — На път сме да продадем къщата си. Когато със сигурност сключим сделката, ще дойдем пак.

Тя леко прихвана Лори под ръка, докато вървяха към колата. Беше ясен и студен ден, лекият ветрец щипеше. Но въпреки това се усещаше, че пролетта идва.

— Околността също е хубава — каза Сара. — И само помисли. Няма да има никаква нужда да се грижим за красотата й. Приятна мисъл, нали?

— Татко обичаше да работи из градината, а мама… имам чувството, че беше най-щастлива сред лехите си. Да се чудиш ние на кого сме се метнали. — Гласът на Лори беше изпълнен с обич и същевременно бе някак си развеселен.

Дали вече можеше да говори за тях, без да чувства такава неописуема болка и без да се обвинява? Дано да е така, моля те, Господи, помисли си Сара. Стигнаха до паркинга. Беше пълно с вероятни купувачи, които сновяха напред-назад. Очевидно интересът към новите жилища беше огромен.

Лори заговори бързо:

— Сара, нека ти кажа нещо. Когато се приберем вкъщи, не искам да говорим за вчера. Къщата ни се е превърнала в място, където ти непрекъснато ме наблюдаваш с тревожно изражение или пък задаваш въпроси, които съвсем не са толкова невинни, колкото изглеждат. Отсега нататък недей да ме разпитваш за това как спя, какво ям, дали се срещам с някого и други подобни. Остави ме аз сама да го споделя с теб, ако пожелая. Същото се отнася и за теб. Съгласна ли си?

— Съгласна съм — отвърна Сара сериозно. Ти се държиш с нея като с малко дете, което трябва да изповядва всичко на мама, рече си мислено тя. Може би е добър признак, че Лори започва да се съпротивлява. Но какво всъщност се бе случило вчера?

Лори като че ли прочете мислите й.

— Сара, не знам какво точно ми стана вчера. Но знам, че е ужасно този доктор Карпентър да ми задава постоянно въпроси, които не са нищо друго, освен капани. Все едно да се опитваш да заключиш всички врати и прозорци, докато някакъв тип напира да нахлуе в къщата ти.