Мери Кларк - Деца из града

— Подписани са от някоя си на име Леона. Какво ви дава право да смятате, че авторката съм аз?

— Лори, ти имаш пишеща машина, нали?

— Използвам компютър.

— Но все пак имаш пишеща машина.

— Да, така е. Старата машина на майка ми.

— Тук ли я държиш?

— Да, за всеки случай. Компютърът ми блокира от време на време.

— И тогава ти довършваш писмените си работи на машината?

— Да.

— Ти ли си писала тази курсова работа миналата седмица?

Лори я погледна.

— Да, аз съм я писала.

— Забележи, че буквите „о“ и „у“ са леко нащърбени. Същите букви се появяват и в писмата до професор Грант. Написани са на същата машина.

Лори се вгледа в лицето на д-р Йовино. Беше същото като на д-р Карпентър. Инквизитори! Копелета!

Д-р Йовино каза с обичайното си спокойно изражение:

— Лори, ако сравним почерка на лицето, подписало се като „Леона“, с твоя собствен почерк, с който си написала бележките в полето на курсовата работа, ще видим, че те доста си приличат.

Гласът изкрещя: Той не е само психиатър. Явно е и графолог.

Лори се изправи.

— Д-р Йовино, в интерес на истината аз заемам машината си на доста хора. Чувствам, че този разговор не е нищо повече от обиден. Изненадана съм от факта, че професор Грант е стигнал до заключението, че аз съм авторката на този боклук. Сестра ми е прокурор. Виждала съм я в съда. Тя би направила на пух и прах вашите т.нар. доказателства, които, както вие твърдите, ме свързват с тези отвратителни излияния.

Тя взе писмата и ги запрати на бюрото.

— Очаквам писмено извинение, а ако всичко вече се е разчуло, както обикновено става с онова, което се случва в този кабинет, изисквам публично извинение и оттегляне на това глупаво обвинение. Колкото до професор Грант, аз го смятах за добър приятел, за съчувстващ приятел в този толкова труден момент от моя живот. Явно съм сбъркала. Явно студентите, които го наричат „Секси Алън“, и клюките, които свързват името му с разни флиртчета, имат основание. Възнамерявам да кажа всичко това на самия него още сега. — Тя се обърна и бързо излезе от стаята.

Имаше час при Алън Грант в три и четиридесет и пет. Сега беше три и половина. С малко късмет щеше да го засече в коридора. Нямаше време да стигне до кабинета му.

Накрая го видя да се задава. Приветливите му поздрави към другите студенти изведнъж секнаха, когато я забеляза.

— Здравей, Лори. — Беше нервен.

— Професор Грант, как ви хрумна нелепата мисъл, че аз съм написала тези писма до вас?

— Лори, знам какъв период преживяваш и…

— И си помислихте, че ще ми помогнете, като съобщите на декана Ларкин как бълнувам, че спя с вас? Вие луд ли сте?

— Лори, успокой се. Виж, насъбрахме любопитните. Защо не наминеш в кабинета ми след часа?

— За да можем да се съблечем и аз да видя прекрасното ви тяло и да задоволя страстта си по него? — Лори не я беше грижа, че наоколо им се събираше тълпа, за да слуша разправията. — Вие сте отвратителен. Ще съжалявате за това. — Тя натърти на думите. — Господ ми е свидетел, ще съжалявате за това.

Разблъска слисаните студенти и побягна към спалните блокове. Заключи вратата, хвърли се на леглото и се заслуша в гласовете, които крещяха в нея.

Единият викаше: Е, поне веднъж успя да защитиш себе си. За разнообразие.

А другият пищеше: Как можа Алън да ме предаде? Бях го предупредила да не показва тези писма на никого. Можеш да си сигурна, че наистина ще съжалява за това. Добре, че ножът е у теб. На онзи цуни-гуни повече няма да му се наложи да се притеснява заради нас.

Бик и Оупъл отлетяха за Джорджия веднага след неделното предаване. Вечерта за тях беше организиран прощален банкет.

Във вторник сутринта те отпътуваха за Ню Йорк. В багажника бяха само пишещата машина на Бик, чантите с най-належащото и една алуминиева туба, пълна с бензин, внимателно увита в кърпи. Никакви други лични вещи.

— Когато си вземем къща, ще я обзаведем по съвсем друг начин — каза Бик. Дотогава щяха да живеят в апартамент в хотел „Уиндам“.

Докато пътуваха, Бик обясни на Оупъл:

— Помниш ли онзи случай, когато една вече зряла жена се сетила за някои неща, които й правил тати, като била малка, и тати отишъл в затвора. У нея се появили съвсем ясни спомени за това, какво се било случило в къщата и в камиона им. Сега представи си, че Господ ни подложи на изпитание, като позволи на Лий да си спомни някои неща от нашия живот с нея. Представи си, че тя се сети за къщата, в която живяхме, за разположението на стаите, за тясната стълба към горния етаж. Представи си, че те някак си я открият и проверят кои са били наемателите през изминалите години. Тази къща е веществено доказателство, че Лий е била именно с нас. Без наличието на къщата Лий е просто една смахната жена. Никой не я е виждал с нас, с изключение на онази касиерка, която обаче не можа да ни опише. Така че трябва да се отървем от тази къща. Господ иска това.