Мери Кларк - Деца из града

Вече се бе смрачило, когато те подминаха Витлеем и пристигнаха в Елмвил. Въпреки тъмнината успяха да видят колко малко се бе променил градът за петнадесетте години, откакто го бяха напуснали. Мръсната закусвалня, единствената бензиностанция, редицата паянтови къщи, чиито запалени светлини над вратите разкриваха олющени фасади и мърляви стълби.

Бик избегна главната улица и по заобиколен път стигна до фермата, която се намираше на пет мили от града. Когато я наближиха, той изключи фаровете.

— Не искам никой да вижда тази кола — рече. — Не че е много вероятно. По това шосе рядко се случва някой да мине.

— А я си представи, че се появи ченге? — Оупъл беше доста притеснена. — Представи си, че те попита защо караш със загасени фарове?

Бик въздъхна.

— Оупъл, ти нямаш никаква вяра. Та нали Господ се грижи за нас? Освен това единствените места, до които води този път, са блатата и нашата ферма. — Но когато стигнаха до къщата, той спря колата зад група дървета, така че да не се вижда от пътя.

Нямаше никакви признаци на живот.

— Любопитна ли си? — попита Бик. — Искаш ли да хвърлим едно око?

— Искам само да се махна оттук.

— Ела с мен, Оупъл. — Това беше заповед.

Оупъл усети как се пързаля по заледената земя и потърси ръката на Бик.

Нямаше никакви признаци, че някой обитава къщата. Навсякъде беше тъмно. Капаците на прозорците бяха изпотрошени. Бик натисна дръжката на вратата. Тя се оказа заключена, но когато заби в нея рамо, със скърцане се отвори.

Бик остави на пода тубата с бензин и извади от джоба си малко фенерче. Плъзна лъча из стаята.

— Изглежда почти същата — рече той. — Май никой не е сменял мебелите след нас. Същият люлеещ се стол, на който седях с Лий в скута си. Сладко детенце беше…

— Бик, искам да се махна оттук. Студено е, а и от това място винаги са ме побивали тръпки. През онези две години не спрях да се страхувам, че някой ще дойде и ще я види.

— Но никой не дойде. И сега, ако тази къща съществува в паметта й, ще си остане само там. Оупъл, ще напръскам наоколо с бензина. После ще излезем и можеш да драснеш клечката.

Качиха се в колата и бързо потеглиха, когато първите пламъци заоблизваха близките дървета. След десет минути вече се намираха на Магистралата. Не бяха срещнали никаква друга кола по време на половинчасовото си посещение в Елмвил.

В понеделник Сара даде интервю за „Ню Йорк таймс“ и за „Бърджин Рекорд“ във връзка с делото Паркър.

— Съзнавам, че има правото да твърди, че жертвата го е подлъгала, но точно в неговия случай това направо ме влудява.

— Съжалявате ли, че не поискахте смъртно наказание?

— Ако смятах, че ще успея да го прокарам, щях да го поискам. Паркър е издебнал Мейс. Хванал я е натясно. Убил я е. Кажете ми, не е ли това напълно хладнокръвно предумишлено убийство?

В кабинета й нейният шеф, областният прокурор на Бърджин, беше първият, който я поздрави.

— Конър Маркъс е сред неколцината най-добри защитници в страната по наказателните дела. Ти свърши страхотна работа, Сара. Ще станеш светило в професията, ако решиш да минеш от другата страна на съдебната зала.

— И да защитавам престъпниците? Никога!

Във вторник сутринта телефонът звънна точно когато Сара сядаше зад бюрото си. Бетси Лайънс, агентката по недвижими имоти, беше пълна с новини. Имало и друг евентуален купувач, който сериозно се интересувал от къщата. Проблемът бил, че жената е бременна и иска да се настани, преди бебето да се е родило. За колко време би се освободила къщата, ако решат да купуват?

— Веднага щом поискат — отговори Сара. Докато поемаше този ангажимент, тя усети как камък й пада от сърцето. Мебелите и всичко, което тя и Лори ще решат да запазят, можеше да бъде оставено за известно време на склад.

Том Байърс, тридесетгодишен адвокат, който градеше име в областта на исковете за имитация на патенти, надникна в стаята й.

— Поздравления, Сара. Мога ли да те почерпя едно питие довечера?

— Разбира се. — Тя много харесваше Том. Щеше да й е приятно да се разсее в неговата компания. Но той никога нямаше да бъде нещо повече от приятел, помисли си и в същото време образът на Джъстин Донъли изплува в съзнанието й.

В седем и половина тя отключи външната врата на къщата. Том й беше предложил да отидат да вечерят, но тя отклони поканата му за друг път. Беше започнала да усеща обичайната след всеки процес умора. Костите ме болят — призна си тя пред Том.

Веднага си навлече пижамата и халата, обу чехлите и надникна в хладилника. Господ да поживи Софи, помисли си. Имаше печено месо, зеленчуци, картофи и бульон, всичко поотделно обвито в найлон, готово да бъде стоплено.