Мери Кларк - Деца из града

Също така той прекрасно знаеше, че неговото предаване не се нуждае само от някой, който да вдъхновява и води стадото, а от човек, чиито проповеди наистина да възвисяват духа.

— Ние трябва да изберем водещ с чувство за предаването, а не някакъв обикновен шоумен — предупреди Гарисън членовете на събора на „Църквата на въздушния път“. Въпреки всичко в края на октомври след третото появяване на преподобния Боби Хокинс като гост на предаването съборът гласува той да бъде поканен за водещ.

Гарисън имаше правото на вето над решенията на събора.

— Не съм сигурен в този човек — ядосано заяви той пред членовете му. — Има нещо в него, което ме притеснява. Няма нужда да се бърза.

— Но той притежава истински качества на месия — възпротиви се един от присъстващите.

— Самият месия ни предупреждава да се пазим от фалшивите пророци. — Рътланд Гарисън разбра от снизходителния и леко раздразнен израз по лицата на мъжете около себе си — всички те вярват, че неговите възражения са плод единствено на нежеланието му да се оттегли. Той се изправи.

— Правете каквото искате — рече уморено. — Аз си отивам вкъщи.

Тази нощ преподобният Рътланд Гарисън почина, докато спеше.

Бик се чувстваше много изнервен след последния път, когато участва в предаването.

— Този старец ме мрази, Оупъл — оплака се той. — Ревнува заради всичките обаждания и писма, които се получават за мен. Позвъних на един от членовете на събора и го попитах защо не ме търсят вече, а той ми довери, че причината е у него.

— Може би е по-добре да останем в Джорджия, Бик — предложи Оупъл. Тя се извърна при язвителното изражение, което се изписа на лицето му. Седеше до масата в трапезарията, заобиколена от пощенски пликове.

— Как сме с даренията тази седмица?

— Много добре. — Всеки вторник по местната телевизионна програма, а също и когато говореше на разни събирания, той призоваваше хората да правят дарения за различни благотворителни цели. Оупъл и той бяха единствените, които имаха право да разполагат с тези средства.

— Но не са толкова добри, колкото тези, които „Църквата на въздушния път“ набира всеки път, щом аз говоря.

На двайсет и осми октомври се обадиха от Ню Йорк. Когато затвори телефона, Бик се втренчи в Оупъл със светнали очи.

— Гарисън е умрял тази нощ. Поканен съм да стана пастор на „Църквата на въздушния път“. Искат да се преместим за постоянно в Ню Йорк колкото е възможно по-скоро. Ще отседнем в „Уиндам“, докато си изберем резиденция.

Оупъл понечи да се втурне към него, после спря. Изразът на лицето му й подсказа да го остави на мира. Той отиде в кабинета си и затвори вратата. След няколко минути тя чу слабите звуци на някаква музика и разбра, че отново е пуснал музикалната кутия на Лий. Тихо пристъпи към вратата и се заслуша в приглушения глас, който пееше: „Из града… Момчета и момичета заедно…“.

Беше толкова трудно да не позволи на Сара да разбере колко всъщност я е страх. Лори спря да разказва на сестра си и на д-р Карпентър за съня с ножа. Никой, дори Сара не можеше да знае, че ножът всеки път беше по-близо и по-близо.

Д-р Карпентър искаше да й помогне, но тя трябваше да бъде много предпазлива. Понякога часът, прекаран с него, минаваше така незабелязано, че тя дори не бе разбрала как му е казала неща, за които не искаше да говори.

Постоянно беше толкова изморена. Въпреки че всяка нощ си стоеше в стаята и учеше, тя едва се справяше с уроците. Понякога намираше упражненията си направени, без да помни кога се е занимавала с тях.

Разни мисли отекваха толкова силно в главата й, сякаш бяха гласове на хора, кънтящи в празна стая. Някои от гласовете й казваха, че е отвратителна и глупава, че вкарва всички около себе си само в беди, и й заръчваха да си затваря устата пред д-р Карпентър. Понякога дълбоко в съзнанието си Лори чуваше плача на малко дете. Понякога детето плачеше тихичко, друг път високо и неудържимо. Един друг глас, по-нисък и страстен, говореше също като някоя уличница.

Уикендите бяха непоносими. Къщата беше толкова голяма и тиха. Тя не искаше да остава дори за минута сама в нея. Беше доволна, че Сара я е обявила за продан.

Единствените моменти, в които Лори се чувстваше на себе си, бяха, когато двете със Сара играеха голф в клуба или когато обядваха с приятели. Тези дни я караха да си припомня как играеше голф с Грег. Той й липсваше по някакъв необяснимо болезнен начин, но тя толкова се страхуваше от него, че страхът изместваше цялата й любов. Потръпваше при мисълта, че през януари отново ще се върне в Клинтън.