Мери Кларк - Деца из града

Грант се почеса по главата, разкопча копчетата на пижамата, която се бе усукала около кръста му, тръгна по коридора покрай спалните за гости, покрай кухнята, всекидневната и трапезарията и влезе в кабинета си. Запали лампата и когато след дълго търсене успя да намери ключа от най-горното чекмедже на бюрото си, той го отвори, извади писмата и започна да ги чете отново.

Първото беше пристигнало преди две седмици:

„Скъпи Алън, в момента си представям страхотните часове, които прекарахме заедно миналата нощ. Трудно е да се повярва, че не сме били винаги така лудо влюбени и това е може би защото нито една от предишните ни връзки не означава нищо за нас. Знаеш ли колко ми е трудно да се въздържа да не се кача на някой покрив, за да изкрещя оттам колко много те обичам. Знам, че и ти се чувстваш по същия начин. Принудени сме да крием какво означаваме един за друг. Разбирам това. Искам само да продължиш да ме обичаш и да ме желаеш както досега.“

Всичките писма бяха написани в този дух. Всеки ден пристигаше по едно и във всяко се говореше за диви любовни сцени, които се разиграваха или в кабинета, или в дома му.

Много от извънкласните занятия той провеждаше вкъщи, тъй че повечето студенти познаваха мястото. В някои от писмата се споменаваше за изтъркания кафяв кожен стол в кабинета му. Но никога не бе имало случай, в който студент да е оставал насаме с него. Не беше чак такъв глупак.

Грант внимателно разгледа писмата. Очевидно бяха писани на стара пишеща машина. Буквите „о“ и „у“ бяха нащърбени. Той прегледа студентските работи, които се намираха у него, но никой не бе използвал такава машина. Не му беше познат и надраскания отдолу подпис.

Още веднъж той се запита дали да ги покаже на Карън и на администрацията на колежа. Беше трудно да се предвиди как би реагирала Карън. Не искаше да я тревожи. Нито пък искаше тя да реши да напусне работа и да си остане вкъщи. Може би точно това бе желал преди няколко години, но не и сега. Предстоеше му да вземе доста важно решение.

Администрацията. Щеше да съобщи на декана, отговарящ за студентските въпроси, в момента, в който разбереше кой е авторът. Проблемът чисто и просто се състоеше в това, че той нямаше никакви улики, а в секундата, в която някой решеше, че писмата съдържат и грам истина, спокойно можеше да се сбогува с този колеж.

Той прочете писмата още веднъж, като търсеше специфичния стил, определени фрази или изрази, които биха могли да му напомнят за някоя от студентките. Нищо. Накрая отново ги сложи в чекмеджето, заключи го, протегна се и осъзна, че е безкрайно изморен. И че му е студено. Едно беше да спиш на студено под топлите одеяла, друго — да стоиш на течение само по памучна пижама. Откъде, по дяволите, ставаше това течение?

Карън винаги дърпаше завесите, когато си беше вкъщи, но той никога не си правеше тоя труд. Даде си сметка, че плъзгащата се стъклена врата на кабинета му, водеща към вътрешния двор, беше няколко инча отворена. Вратата беше тежка и трудно се движеше. Може би не я бе затворил последния път, когато е излизал. С ключалката, също имаше проблеми. Понякога превърташе. Той отиде до вратата, бутна я силно, заключи и без да провери дали езикът е захванал, загаси осветлението и се върна в леглото.

Пъхна се под завивките. Сега стаята беше достатъчно студена. Затвори очи и веднага заспа. Дори в най-безумните си сънища не би могъл да си представи, че само преди половин час една стройна фигура с дълга руса коса беше седяла свита в кожения му кафяв стол и при шума на приближаващите стъпки се бе измъкнала навън.

Петдесет и осем годишният частен детектив Даниел О’Тул беше известен в Ню Джърси като Дани, ловеца на съпрузи. Въпреки външността си на добродушен пияница, какъвто си беше, той притежаваше забележителни способности, беше упорит и извънредно дискретен относно информацията, с която разполагаше.

Дани беше свикнал хората да използват фалшиви имена, когато го наемаха да издири доказателства за евентуалната измяна на тяхната половинка. Докато получаваше хонорарите си и успяваше навреме да си плаща сметките, клиентите му можеха да се наричат, както си искат.

Въпреки това беше доста изненадващо, когато някаква жена, която се представи като Джейн Грейвс, се обади в офиса му във вторник сутринта и намеквайки за евентуален застрахователен иск, пожела той да се заеме с разследване на сестрите Кениън. Къде работеше в момента голямата сестра? Беше ли се върнала малката в колежа и щеше ли да го завърши? Често ли си идваше вкъщи? Каква беше реакцията им към смъртта на техните родители? Имаше ли някакви признаци на депресия? И най-важното, посещаваше ли по-младата жена психиатър?