Мери Кларк - Деца из града

— Мисля, че добре! Всички бяха ужасно любезни с мен. Имам толкова много да наваксвам, че не ми остава свободна минутка. — Тя се поколеба, после млъкна.

Карпентър почака, след което внимателно попита:

— Какво има, Лори?

— Снощи, като се прибрах, Сара ме запита дали не съм се чувала с Грег Бенет.

— Грег Бенет?

— Преди излизах с него. Майка и татко и Сара много го харесваха.

— А ти харесваше ли го?

— Харесвах го, преди…

Той отново трябваше да почака.

Очите й се разшириха.

— Не искаше да ме пусне.

— Искаш да кажеш, че те е насилвал?

— Не. Той ме целуна. В това нямаше нищо лошо. Хареса ми. Но когато притисна ръцете ми с дланите си…

— Това те изплаши.

— Знаех какво ще се случи.

— И какво щеше да се случи?

Тя се взираше в пространството.

— Не искаме да говорим за това.

Около десетина минути тя остана мълчалива, после тъжно рече:

— Мисля, че Сара не ми повярва, че не съм излизала оная нощ. Притесняваше се.

Сара му бе разказала за това по телефона.

— Може би наистина си излизала — предположи Карпентър. — Добре ще е да излизаш с приятели.

— Не, в момента не мога да се занимавам с разни срещи. Прекалено съм заета.

— А някакви сънища?

— Кошмарът с ножа.

Преди две седмици тя бе изпаднала в истерия, когато я попита за това. Днес гласът й беше почти безразличен.

— Трябва да свиквам с него. Явно ще го сънувам, докато ножът ме застигне. И това ще стане, вие го знаете.

— Лори, в терапията съществува така нареченото отреагирване . Означава пресъздаване на емоционално обременени мисли и спомени. Покажи ми какво виждаш в съня си. Мисля, че те е страх да заспиш, за да не ти се присъни отново. Но човек не може да живее без сън. Няма нужда да говориш. Просто ми покажи какво се случва в съня.

Лори бавно се изправи, после вдигна ръката си. Устните й се извиха в тънка злорада усмивка. Тя тръгна покрай бюрото с отмерени стъпки. Ръката й замахваше, като че ли държеше въображаемо оръжие. Точно преди да стигне до него, тя спря. Позата й се промени. Стоеше, прикована към мястото си, и се взираше в него. Ръката й се опита да махне нещо от лицето и косата. После сведе поглед и ужасена се дръпна назад.

Тя се свлече на пода, ръцете й бяха закрили лицето, после се опря на стената, трепереща и издаваща хриптящи звуци като ранено животно.

Минаха десет минути. Лори утихна, свали ръцете си и бавно се изправи.

— Това е кошмарът с ножа — рече тя.

— Ти участваш ли в този сън?

— Да.

— И коя си ти — човекът с ножа или този, който е уплашен?

— И двамата. Накрая умираме заедно.

— Лори, бих искал да говоря с един психиатър, който има известен опит с хора, преживели някаква травма в детството си. Ще се съгласиш ли да обсъдя твоя случай с него?

— Както желаете. Какво значение може да има за мен?

В седем и половина сутринта в понеделник д-р Джъстин Донъли вървеше бързо по Пето авеню от своя апартамент в южната част на Сентръл парк към болницата „Лейман“, която се намираше на Деветдесет и шеста улица. Той постоянно се стремеше да измине това разстояние от две мили с минута или две по-бързо от предишния ден. Но не успяваше да подобри собствения си рекорд от двадесет минути, освен ако не започнеше да тича.

Беше едър мъж, който винаги изглеждаше така, сякаш и вкъщи стоеше с каубойски ботуши и грамадна шапка, което съвсем не бе далеч от истината. Донъли бе отраснал в една овцеферма в Австралия. Къдравата му черна коса вечно беше разрошена. Огромните черни мустаци подчертаваха здравите бели зъби, които усмивката му разкриваше. Дълбоките му сини очи бяха очертани от тъмни мигли и също такива вежди, на които всяка жена би завидяла. Още в началото, докато следваше психиатрия, той смяташе да специализира в областта на множествената личност. Новатор по природа, Донъли след дълги борби бе успял да отвори клиника за болни от това заболяване в Нов Южен Уелс. Тя бързо се бе превърнала в образцово медицинско заведение. Неговите трудове, публикувани в престижни медицински издания, скоро му бяха донесли международно признание. На тридесет и пет годишна възраст той бе поканен на работа в центъра по множествена личност „Лейман“.

След двете години, прекарани в Манхатън, Джъстин вече се смяташе за истински нюйоркчанин. По време на разходките си до кабинета и обратно той с наслада се радваше на гледките, които му бяха станали близки — конете и каретите из парка, зоологическата градина на Шестдесет и пета улица, портиерите пред красивите сгради на Пето авеню. Повечето от тях го поздравяваха по име. Сега, докато минаваше покрай тях, някои споменаха, че времето е прекрасно за октомври.