Мери Кларк - Деца из града

— Едва ли ще ти трябвам за повече, Сара, а и не ставам по-млада.

Понеделник беше единият от двата дни, в които тя идваше. Затова и пощата беше подредена, къщата леко миришеше на мебелочистител, пердетата бяха дръпнати, а меката светлина на лампите и стенните свещници придаваше уютност на стаите.

Това беше най-тежката част от деня за Сара — да се прибере в тази празна къща. Преди да се случи катастрофата, майка й и баща й обикновено я чакаха, за да изпият заедно коктейла си за вечеря.

Сара прехапа устни и отблъсна спомените. Писмото най-отгоре на купа беше от Англия. Тя скъса плика, сигурна, че е от Грег Бенет. Прочете бързо написаното, а после още веднъж, по-бавно. Грег току-що бе научил за катастрофата. Съчувствието му беше истински трогателно. Той пишеше за уважението си към Джон и Мери Кениън, за приятните му гостувания в техния дом, опитваше се да си представи колко трябва да им е тежко сега на нея и на Лори.

Последният абзац беше доста обезпокоителен:

„Сара, опитах се да говоря с Лори по телефона, но гласът й звучеше толкова унило, когато вдигна слушалката. После изкрещя нещо като «Няма, не искам» и затвори. Ужасно се тревожа за нея. Тя е толкова крехка. Знам, че ти добре се грижиш за нея, но бъди много внимателна. Ще се върна в Клинтън през януари и бих искал тогава да те видя. Целуни това момиче от мен.“

С треперещи ръце Сара занесе пощата в библиотеката. Утре щеше да се обади на д-р Карпентър и да му прочете това. Знаеше, че той е предписал антидепресанти на Лори, но дали тя ги взимаше? Телефонният секретар святкаше. Д-р Карпентър се бе обаждал и беше оставил домашния си номер.

Когато се свърза, Сара му разказа за писмото на Грег и после ужасена изслуша внимателните му обяснения защо е трябвало да се обърне към д-р Донъли в Ню Йорк и защо беше наложително Сара да се срещне с него колкото е възможно по-скоро. Карпентър й даде телефона на Донъли в клиниката. С нисък и дрезгав глас тя трябваше да повтори два пъти на служителя от телефонната централа собствения си номер.

Софи беше опекла пиле и направила салата. Сара яде с нежелание, като едва преглъщаше. Точно си беше приготвила кафето, когато се обади д-р Донъли. Денят му беше изцяло зает, но можеше да се види с нея в шест вечерта. Тя затвори, препрочете писмото на Грег и с някакво трескаво чувство за неотложност позвъни на Лори. Никой не отговори. Започна да звъни на всеки половин час, докато накрая, към единадесет, чу някой да вдига слушалката. Гласът на Лори звучеше бодро. Поговориха малко, после Лори рече:

— Как, мислиш, се справям? След обяд се опънах на леглото с намерението да прегледам тези проклети уроци и съм заспала. Сега ще трябва да си наваксвам.

В единадесет часа вечерта в понеделник професор Алън Грант се отпусна в леглото си и запали нощната лампа. Големият прозорец на спалнята беше отворен донякъде, но в стаята не беше достатъчно хладно. Жена му Карън често казваше, за да го дразни, че в предишния си живот той вероятно е бил полярна мечка. Карън мразеше спалнята да е студена. Не че сега беше тук, за да може да се заяжда с него, помисли си той, докато отмяташе одеялото и стъпваше с босите си крака на килима.

През последните три години Карън работеше в туристическа агенция в Медисън Армс хотел в Манхатън. В началото тя оставаше в Ню Йорк за през нощта само когато й се налагаше. След това започна все по-често да му се обажда късно следобед. „Скъпи, затънали сме в работа и имам да оправя купища документи. Ще можеш ли да се погрижиш за себе си?“

Той се бе грижил сам за себе си в продължение на тридесет и четири години, преди да я срещне — имаше шест години оттогава — на една екскурзия в Италия. Не беше чак толкова трудно да се върне към навиците си отпреди. Сега Карън бе наела апартамент в хотела и обикновено оставаше там през по-голямата част от седмицата. През уикендите обаче винаги се връщаше.

Грант прекоси стаята и широко отвори прозореца. Завесите се издуха и освежителната вълна от студен въздух нахлу в стаята. Той бързо се върна до леглото, но след кратко колебание се отправи към коридора. Нямаше смисъл. Не му се спеше. Още едно чудато писмо бе пристигнало днес с пощата в кабинета му. Коя, по дяволите, беше Леона? Той нямаше студентка с такова име и никога не бе имал.

Къщата не беше голяма и бе построена подобно на вила. Алън я бе купил, преди той и Карън да сключат брак. За известно време на нея й беше интересно да променя обзавеждането, да заменя с нови мебели старите и изхабени вещи. Сега обаче къщата отново бе започнала да придобива предишния си вид от ергенските му години.