Мери Кларк - Деца из града

— Знам, че Лори се нуждае от професионална помощ — продължи Сара. — Проблемът е, че тя не иска да се отпусне пред д-р Карпентър. Като че ли я е страх от това, което той може да открие у нея.

— Поне засега е важно да се работи с нея. Прочетох отново сведенията, които ми предостави д-р Карпентър, и си отбелязах някои неща.

В осем часа Донъли, изглежда, забеляза изпитото, уморено лице на Сара и рече:

— Смятам, че е най-добре да спрем дотук. Сара, трябва много да внимавате и в момента, в който чуете дори само намек за самоубийство от страна на Лори независимо колко вятърничав може да ви се стори той, веднага се обадете на д-р Карпентър и на мен. Ще бъда съвършено искрен с вас. Бих искал да продължа да следя този случай. Моята работа се състои именно в изследването на множествената личност, а не ни се удава много често възможността да проследим началото на това заболяване. Ще продължавам да обсъждам с д-р Карпентър сеансите му с Лори. Освен ако не настъпи някаква коренна промяна, съм сигурен, че ще получаваме повече полезна информация от вас, отколкото от нея. Така че бъдете много внимателна.

Сара се поколеба, после попита:

— Докторе, вярно ли е, че докато Лори не освободи съзнанието си от потиснатия ужас на онези години, тя никога няма да се оправи?

— Мислете за това по следния начин. Майка ми си счупи веднъж нокътя чак до живеца и стана инфекция. След няколко дни целият й пръст бе отекъл и бе станал ужасно болезнен. Тя обаче го лекуваше сама, защото я беше страх да не го оперират. Когато накрая отиде за спешна помощ, цялата й ръка беше възпалена и се намираше на косъм от отравяне на кръвта. Виждате ли, тя бе пренебрегнала предупредителните симптоми само защото искаше да избегне непосредствената болка при лечението.

— А у Лори се наблюдават симптоми на психологическа инфекция, така ли?

— Да.

Тръгнаха заедно по дългия коридор към главния вход. Човекът от охраната им отвори. Нямаше вятър, но все пак беше октомври и вечерта беше хладна. Сара започна да се сбогува.

— Колата ви наблизо ли е? — попита Донъли.

— Да, чудо на чудесата, открих свободно място точно до клиниката.

Той я изпрати до колата.

— И се обаждайте.

Какъв симпатичен човек, помисли си Сара, докато потегляше. Опита се да анализира собствените си чувства. Сега, след като се срещна с д-р Донъли, тревогата й за Лори беше станала още по-силна, но пък за сметка на това имаше чувството, че може да разчита на сериозна подкрепа от негова страна.

Тя мина по деветдесет и шеста улица, покрай Медисън и Парк авеню и се отправи към изходната магистрала. На Лексингтън авеню обаче импулсивно зави надясно и навлезе отново в града. Умираше от глад, а пък любимото й заведение „При Никола“ се намираше само на няколко пресечки по-надолу.

След броени минути Сара вече седеше на малка маса.

— Чудесно е да ви видя отново, Сара — рече Лу, сервитьорът, който открай време обслужваше тук.

Ресторантът винаги изглеждаше приятен. Видът на апетитните порции, разнасяни от сервитьорите, повдигна настроението й.

— Знам какво ще си поръчам, Лу. Винегрет с аспержи, лингуинас бял сос, пелегрино и чаша вино.

— Имате ги.

Тя се пресегна към панера с хляб и си взе една топла хрупкава питка. След десет минути, когато аспержите бяха сервирани, някой се настани на малката маса отляво. Тя чу познат глас да казва: „Прекрасно, Лу. Благодаря ти. Умирам от глад“.

Сара бързо погледна нататък и видя най-напред учуденото, а после явно зарадвано лице на д-р Джъстин Донъли.

Седемдесет и осем годишният Рътланд Гарисън знаеше още от времето, когато беше малчуган, че е призван да служи на църквата. През 1947 той получи вдъхновение и откри потенциалните възможности на телевизията. Тогава успя да убеди телевизионната компания „Дюмон“ от Ню Йорк да отделя по един час всяка неделя сутрин за религиозното предаване „Църквата на въздушния път“. Оттогава насам той не беше спрял да проповядва Божието слово от телевизионния екран.

Сега сърцето му вече едва се крепеше и неговият лекар го бе предупредил да се оттегли незабавно. „В живота си сте направили достатъчно за цяла дузина мъже, преподобни Гарисън, му бе казал той. Построили сте духовно училище, болница, сиропиталища, старчески домове и какво ли не още. Време е да се погрижите и за себе си.“

Гарисън знаеше по-добре от всеки друг колко лесно е да се отклонят огромни суми от подобни благотворителни начинания, за да напълнят алчни джобове. Не искаше неговият наследник да е от хората, които биха се възползвали от тази възможност.