Мери Кларк - Деца из града

Какво всъщност беше общото помежду им? — запита се Алън за кой ли път, докато се обличаше за вечерята в дома на декана. После остави настрана парливия въпрос. Тази вечер просто щеше да се наслаждава на празненството с добри приятели. Той познаваше всички, които, щяха да присъстват, и без изключение те бяха приятни, интересни хора.

Особено Вера Уест, новата им колежка във факултета.

В началото на януари дворът на колежа в Клинтън беше заприличал на леден дворец. Дълбокият сняг вдъхнови студентите да изваят приказни зимни скулптури. Ниските температури запазиха за дълго тяхната неподправена красота, докато не заваля неочаквано топъл за сезона дъжд.

Сега оцелелият сняг тук-там се белееше върху мократа кафеникава трева. Останките от скулптурите изглеждаха гротескно в техния полустопен вид. Еуфоричната палавост, обхванала студентите след края на изпитната сесия, вече бе отминала и животът в колежа бе навлязъл в обичайния си ритъм.

Лори вървеше бързо през двора към кабинета на професор Алън Грант. Бе пъхнала ръце в джобовете на зимното си яке, под което беше облечена с пуловер и джинси. Тъмнорусата й коса беше прибрана назад и вързана на конска опашка. Докато се приготвяше за срещата, тя си беше сложила сенки и червило, но после бързо ги бе изтрила.

Не се опитвай да се разкрасяваш. Ти си грозна.

Гласовете се появяваха все по-често. Лори ускори стъпките си, като че ли можеше да им избяга. Лори, ти си виновна за всичко. Виновна си и за това, което се случи, когато беше малка.

Лори се надяваше да се е справила добре на първия тест върху викторианските автори. До тази година винаги бе получавала добри оценки, но сега като че ли бе попаднала във влакчето на ужасите. Понякога получаваше петици и шестици. Друг път се оказваше, че я изпитват върху напълно непознат за нея материал, така че явно не бе внимавала достатъчно в час. По-късно намираше в тетрадката си някакви бележки, които не помнеше да си е водила.

Тогава тя го видя. Грег. Вървеше по алеята между две от спалните помещения. Когато се бе върнал от Лондон миналата седмица, той й се бе обадил. Тя му изкрещя да я остави на мира и тресна телефона.

Явно още не я беше забелязал. Тя измина на бегом разстоянието, което я делеше от сградата.

За щастие коридорът беше пуст. Облегна за момент глава на стената, благодарна за спокойствието.

Страхлива котка.

Не съм страхлива котка, помисли си тя язвително. Изправи рамене и дори успя да се усмихне непринудено на студента, появил се в този миг от кабинета на професор Грант.

Тя почука на леко притворената врата. Приятна топлина и чувство за безопасност я посрещнаха отвътре.

— Заповядай, Лори. — Той винаги беше мил с нея.

Неголемият му кабинет беше боядисан в топъл жълт цвят. От дясната страна на прозореца бяха наредени лавици, отрупани с книги. На дългата маса лежаха разхвърляни работите на студентите. Бюрото му обаче беше подредено — на него имаше само един телефон, някаква саксия с цвете и стъклена купа, из която кръжеше самотна златна рибка.

Грант посочи стола срещу бюрото си.

— Сядай, Лори. — Той беше облечен с тъмносин пуловер и бяла риза със столче яка. За момент Лори си помисли, че твърде много прилича на църковен служител.

Грант държеше в ръка нейната последна работа — темата върху Емили Дикинсън 7 7 Известна американска поетеса (1830–1886), водила изключително затворен живот след любовно разочарование. Стиховете й са публикувани след смъртта й. — Бел.пр. .

— Не ви е харесала — предположи тя с разбиране.

— Напротив, мисля, че е страхотна. Просто не разбирам защо си променила мнението си за старата Ем.

Той я харесваше. Лори се усмихна с облекчение. Но какво имаше предвид, като говореше за някаква промяна?

— Когато миналия семестър писа за Емили Дикинсън, ти твърдеше, че именно животът й на отшелник й е позволил да разгърне докрай своя гений. Сега тезата ти е, че тя е била невротичка, обзета от неистов страх, и че поезията й би могла да достигне и по-високи върхове, ако не е била емоционално потисната. И заключаваш: „Една страстна любовна връзка с нейния духовен наставник и кумир Чарлз Уодзуърт би й помогнала невероятно много“.

Грант се усмихна.

— Понякога и аз се чудя над същото нещо, но все пак какво те накара да промениш мнението си?

Какво наистина? Лори намери отговора.

— Може би и аз мисля като вас. Може би съм започнала да се питам какво ли би станало, ако тя се беше освободила физически от своите емоции, вместо да се страхува от тях.