Мери Кларк - Деца из града

Ръцете му се сключиха около нея. Тя беше в скута му, краката й висяха във въздуха, лицето му докосваше нейното. Той започна да се люлее напред-назад, напред-назад.

— Ти беше моето изкушение — прошепна. — Когато умреш, аз ще съм свободен. Моли се за опрощение, докато пеем онази хубава песен, която винаги сме пели заедно. После ще станеш, ще ме целунеш за сбогом, ще отидеш в ъгъла, ще насочиш ножа към сърцето си и ще го забиеш. Ако не се подчиниш, знаеш какво ще трябва да направя с теб.

Гласът му беше дълбок, но мек, когато запя:

— „Божествената благодат, какъв прекрасен звук…“

Люлеещият се стол се клатеше напред-назад върху голия под.

— Пей, Лий — сурово заповяда той.

— „Която спаси несретник като мен…“ — Ръцете му галеха раменете й, ръцете й, врата й. След минута всичко това ще свърши, обеща си тя. Сопраното й се извиси, високо и чисто.

— „Бях някога изгубен, намерен съм сега… бях сляп, но вече виждам.“ — Пръстите й притиснаха върха на ножа към сърцето.

Няма нужда да чакаме , подтикваше я Леона. Направи го още сега.

Джъстин измина разстоянието от Ню Йорк до Ню Джърси толкова бързо, колкото можа, като през цялото време се опитваше да си внуши, че Лори е в безопасност. Тя щеше да се прибере право вкъщи, където я чакаше Грег. Но нещо у нея тази сутрин го беше разтревожило. Примирение. Това беше думата. Но защо?

В момента, в който се качи в колата, той се опита да се свърже със Сара и да я предупреди за Хокинс, но в апартамента никой не отговаряше. На всеки десет минути натискаше копчето за автоматично набиране.

Точно беше излязъл на шосе 17, когато някой вдигна телефона. Беше Грег. Сара я нямало, осведоми той Джъстин. Очаквал Лори всеки момент.

— Не изпускай Лори от очи! — нареди Джъстин. — Хокинс са похитителите. Сигурен съм в това.

— Хокинс! Кучият му син!

Избликът на Грег изостри представата на Джъстин за огромното страдание, което Лори бе преживяла. През всички изминали месеци Хокинс са обикаляли около нея, тероризирали са я, опитвали са се да я докарат до лудост. Той натисна газта. Колата полетя напред.

Точно завиваше по Риджууд авеню, когато телефонът иззвъня. Беше Грег.

— Аз съм с Брендън Муди. Сара смята, че Лори е в къщата на Хокинс. Тръгваме натам.

— Бил съм само два пъти. Обясни ми как да стигна.

Докато Грег му обясняваше, Джъстин си припомни пътя. Покрай гарата, направо по „Годуин“, наляво по „Линкълн“…

Не посмя да кара с висока скорост, докато минаваше по „Грейдън Пул“. Беше пълно с хора. Семейства с малки деца, които пресичаха улицата.

Джъстин си представи картината: разтрепераната Лори се изправя пред чудовището, отвлякло я от дома й, когато е била само едно четиригодишно дете в розов бански.

Буикът на Лори беше спрян на алеята. Сара се втурна нагоре по стъпалата. Натисна с всички сили звънеца, после хвана дръжката. Беше отключено. Отвори и влетя във всекидневната. Някъде горе се чу трясък на врата.

— Лори — извика тя.

Карла Хокинс, която с разрошена руса коса пристягаше някакъв халат около себе си, докато слизаше по стълбите, рече с обезумял глас:

— Сара, Лори пристигна с нож в ръка преди няколко минути. Заплашваше да се самоубие. Боби в момента я успокоява. Не трябва да я стряскаш. Стой тук с мен.

Сара я бутна настрана и полетя нагоре. На площадката светкавично се огледа. В дъното на коридора вратата на Лорината стая беше затворена. Краката й едва докосваха земята, докато тичаше натам. После спря. Отвътре се чуваше мъжки глас. Внимателно тя отвори вратата.

Лори стоеше в ъгъла, вперила невиждащ поглед в Боби Хокинс. Тя държеше върха на ножа насочен към сърцето си. Острието беше проникнало в плътта и струйка кръв се стичаше по блузата й.

Хокинс се беше завил в дълга до земята бяла хавлиена роба, косата му стърчеше във всички посоки.

— Ти трябва да направиш това, което Господ иска от теб — говореше й той. — Не забравяй какво се очаква от теб.

Той се опитва да я накара да се самоубие , проблесна в ума на Сара. Лори, която беше изпаднала в транс, не я забелязваше. Сара не смееше да направи рязко движение.

— Лори — меко се обади тя. — Лори, погледни ме. — Ръката на Лори натисна острието по-силно.

— Всички грехове трябва да бъдат наказвани — продължаваше Хокинс с хипнотичен глас. — Ти не трябва да прегрешаваш отново.

Сара разбра по изражението на Лори, че тя е взела съдбоносното решение.

— Лори, недей — изкрещя й. — Недей, Лори!