Мери Кларк - Деца из града

Лори въздъхна.

— Боже, какво главоболие имам — изрече тя с нормалния си глас и легна отново на кушетката. — Има нещо различно днес, докторе. Другите, изглежда, искат аз да говоря.

Джъстин знаеше, че това е важен момент, който не бива да бъде пропуснат.

— Това е, защото те искат да станат част от теб, Лори — внимателно я поощри той. — Кейт е естественото ти желание да се грижиш за себе си. Тя е инстинктът ти за самосъхранение. Леона е жената у теб. Ти така дълбоко си потискала женското у себе си, че то е трябвало да си намери път по друг начин.

— В малката разгонена кучка — подхвърли Лори с лека усмивка.

— Тя е, или беше, доста сексапилна — съгласи се Джъстин. — Деби е изгубеното момиченце, което иска да се прибере у дома. Сега ти си у дома, Лори. В безопасност си.

— Наистина ли?

— Така ще бъде само ако накараш това деветгодишно момче да сглоби останалата част от мозайката. Той призна, че едното от имената, които ти е било забранено да споменаваш, е Оупъл. Нека продължим. Накарай го да ти довери всичко от своите спомени. Знаеш ли името на момчето?

— Сега вече да.

— Кажи ми го, Лори. Нищо няма да се случи, обещавам ти.

Тя въздъхна.

— Надявам се, че няма. Името му е Лий.

Телефонът не преставаше да звъни. Сипеха се поздравления. Сара осъзна, че повтаря непрекъснато едни и същи неща.

— Зная. Чудо е. Още не мога да повярвам. Пристигаха букети и кошници с цветя. Най-огромната кошница дойде от името и с благословиите на преподобния Боби Хокинс и неговата съпруга Карла.

— Достатъчно голяма е да утеши и главния оплаквач на някое погребение — изсумтя Софи.

Думите й подсилиха неприятното чувство у Сара.

— Софи, моля те, когато си тръгваш, вземи я със себе си. Не ме интересува какво ще правиш с нея.

— Сигурна ли си, че няма да имаш повече нужда от мен днес?

— Хей, дай си малко почивка. — Сара отиде при Софи и я прегърна. — Нямаше да успеем да издържим на всичко това без теб. Грег всеки момент ще дойде. Лекциите му започват следващата седмица, така че утре заминава за Станфорд. Двамата с Лори ще прекарат деня заедно.

— А ти?

— Ще си остана вкъщи. Имам нужда от почивка.

— А д-р Донъли?

— Тази вечер няма да идва. Трябва да отиде в Кънектикът на някаква среща.

— Харесва ми този човек, Сара.

— На мен също.

Софи беше вече на вратата, когато телефонът иззвъня. Сара й направи знак да не се връща.

— Не се притеснявай. Аз ще се обадя.

Беше Джъстин. По тона на краткия му поздрав тя усети, че има нещо.

— Какво се е случило? — попита.

— Нищо, нищо — успокои я той. — Просто днес Лори ми каза едно име и се опитвам да си спомня къде съм го чувал.

— И какво е то?

— Лий.

Сара се намръщи.

— Чакай да помисля. А, сетих се. Писмото, което ми прати Томасина Пъркинс преди няколко седмици. Споменах ти за него. Решила е, че повече няма да вярва в чудесата на преподобния Хокинс. В него тя се оплаква, че докато се е молил над нея, той нарекъл Лори с името „Лий“.

— Ето това е — възкликна Джъстин. — И аз самият го бях забелязал, когато гледах предаването.

— По какъв повод е споменала Лори това име? — попита Сара.

— Ами това е името, с което нарича себе си нейното деветгодишно момчешко превъплъщение. Разбира се, много е вероятно да е само съвпадение. Сара, трябва да вървя. Чакат ме горе. Лори току-що си тръгна за вкъщи. Ще ти се обадя по-късно.

Сара бавно затвори. В съзнанието й проблесна мисъл, ужасяваща, невероятна и все пак правдоподобна. Тя позвъни на Бетси Лайънс в агенцията за недвижими имоти.

— Мисис Лайънс, моля ви, извадете документите по продажбата на къщата. Радвам веднага. Искам да знам точните дати, на които Хокинс са били у нас.

Лори беше на път към къщи. Грег щеше да пристигне всеки момент. Както се бе втурнала навън, Сара се сети да му остави ключа под изтривалката.

Лори мина по 96-а улица, по моста „Джордж Вашингтон“, на запад по шосе 4, на север по шосе 17. Тя знаеше защо я бе завладяло това ужасно чувство, че времето й изтича.

Беше й забранено да споменава имената. Беше й забранено да споменава комуто и да било какво й бе направил той. Телефонът в колата иззвъня. Тя натисна копчето.

Беше преподобният Хокинс.

— Лори, Сара ми даде номера ти. Вкъщи ли се прибираш?

— Да. Къде е Сара?

— Тук. Случи й се малко нещастие, но сега е добре, скъпа.

— Нещастие? Какво искате да кажете?

— Мина да прибере пощата и си навехна глезена. Можеш ли да дойдеш направо тук?