Мери Кларк - Деца из града

— Разбира се.

— Побързай, скъпа.

Новият брой на списание „Пипъл“ с преподобния Боби и Карла Хокинс на корицата пристигна във всички пощенски клонове на страната.

В Харисбърг Томасина Пъркинс възкликна, когато видя снимката на семейство Хокинс върху корицата, и почти им прости за проявеното пренебрежително отношение към нея. Тя отвори на статията и зяпна при вида на съвършено различната снимка на двамата, направена преди двадесет години. Златната му обица. Силно окосмените ръце. Брадата. Острата, тъмна и права коса. Държаха китари. Спомените нахлуха в съзнанието на Томасина. Тя прочете: „Бик и Оупъл, кандидати за бъдещи рок звезди“. Бик. Името, което бе напирало да изскочи в съзнанието й през всичките тези години.

Петнадесет минути след разговора си със Сара Джъстин напусна кабинета си, за да поеме към Кънектикът, където бе поканен да участва в семинар. Докато минаваше покрай секретарката си, той забеляза на бюрото й отворено списание. Случайно хвърли поглед към една от снимките в него и кръвта му се смрази. Грабна бързо списанието. Високото дърво. Къщата я нямаше, но кокошарникът беше там, отзад… Текстът гласеше: „Мястото, където се е намирала къщата, от която преподобният Боби е тръгнал към своето призвание“.

Джъстин изтича обратно в кабинета си, измъкна възстановената снимка на Лори и я сравни с тази от списанието. Дървото беше сякаш по-високо на новата снимка, но имаше същия възлест, дебел ствол; ъгълът от кокошарника на старата снимка беше същият като на новата. И каменната стена, която стърчеше зад дървото.

Той изхвърча от клиниката. Колата му беше паркирана на улицата. Щеше да се обади на Сара от телефона в колата. В съзнанието си виждаше телевизионното предаване, в което преподобният Боби Хокинс се молеше над Томасина Пъркинс, за да си спомни тя името на хората, отвлекли Лий.

В Тийнек Бети Муди доволно седна да прочете новия брой на списание „Пипъл“. Необичайно ленив, Брендън си беше дал почивка от няколко дни. Устните му се присвиха, когато видя снимката на Хокинс на корицата.

— Не мога да ги понасям тези двамата — промърмори той, докато гледаше през рамо. — Какво ли са измислили да напишат за тях?

Бети прелисти страниците и стигна до статията.

— Боже мили — изломоти Муди, като прочете „Бик и Оупъл, кандидати за бъдещи рокзвезди…“

— Какво ми става? — възкликна Брендън. — Беше ясно като бял ден. — Той се спусна към коридора, където спря единствено за да грабне пистолета си от едно чекмедже.

Сара седеше зад бюрото на Бетси Лайънс и четеше документацията по продажбата на къщата.

— Първият път, когато Карла Хокинс е дошла в този офис, е било малко след като обявихме къщата за продан — рече тя.

— Но аз не й я показах веднага.

— И как стана така, че й я показахте?

— Тя разглеждаше проспекта и сама я забеляза.

— А случвало ли ви се е да я оставите сама в къщата?

— Никога — отсече Лайънс.

— Мисис Лайънс, в края на януари от нашата кухня изчезна един нож за месо. Сега виждам, че няколко пъти преди това Карла Хокинс е разглеждала къщата. Не е лесно да се открадне нож от поставка на стената, освен ако човекът не е разполагал с малко време насаме. Спомняте ли си да сте я оставяли сама в кухнята?

Лайънс прехапа устни.

— Да — неохотно си призна тя. — Беше си изпуснала ръкавицата в стаята на Лори и аз я оставих да чака в кухнята, докато я донеса.

— Добре. Нещо друго. Не е ли твърде необичайно купувачите да не се пазарят за цената на имота?

— Сара, вие имахте късмет да продадете толкова изгодно къщата при това състояние на пазара.

— Не съм сигурна дали става въпрос за късмет. Не е ли твърде странно да купиш имот и да позволиш на предишните собственици да останат в къщата, без дори да им поискаш наем?

— Наистина е необичайно.

— Не се изненадвам. И едно последно нещо. Погледнете тези дати. Мисис Хокинс най-често е идвала в събота сутрин около единадесет.

— Да.

— Това беше именно времето, когато Лори ходеше на терапия — тихо рече Сара, — и те са го знаели. Пилешката глава е трябвало да изплаши Лори. После ножът. Снимката в дневника й. Тези хора, мотаещи се из къщата с кутии, които не тежаха и паунд. Лори, която настоя да се върне обратно в клиниката в нощта, когато се прибра у дома малко след като Хокинс се отбиха. И… розовата къща. Карла Хокинс я спомена вечерта, когато вечерях с тях. Мисис Лайънс, някога казвали ли сте на мисис Хокинс, че ъгловата къща на нашата улица на времето беше боядисана в ужасен розов цвят?