Нелсън Демил - На север

Със Сюзан продължихме да четем имената и след малко тя ми прошепна:

— Много от имената са на жени и деца и пише, че били убити на родния фронт, което сигурно означава, че са загинали по време на бомбардировки.

Не отговорих.

Срещнахме се по средата на списъка.

— Няма го — казах аз.

— И тук го няма. Но дали още е жив?

— Басирам се, че всеки от тълпата зад нас може да отговори на тоя въпрос.

Докато се взирах в простата бетонна плоча с написани на ръка имена, не можех да не си помисля за полираната гранитна стена във Вашингтон. В крайна сметка между тези два паметника нямаше никаква разлика.

— Канадци — казах на Сюзан. — Готова ли си?

— Oui.

Обърнахме се и погледнахме тълпата. В провинцията на Южен Виетнам бяхме събуждали мимолетно любопитство. Тук събуждахме огромен интерес и ако откриеха, че сме американци, можеха да проявят враждебност. Не бях в състояние да прочета нищо по лицата пред нас, обаче не приличаха на комитет по посрещането.

— Bonjour — поздравих ги аз.

Разнесе се мърморене, ала без усмивки. Помислих си, че поради непосредствената близост на Диен Биен Фу може да изпитват враждебност и към французите. „Онг умира тук… Grand-pere.“

— Nous sommes canadiens 25 25 Ние сме канадци (фр.) — Б.пр. — казах аз.

Стори ми се, че тълпата се поотпусна, обаче може просто така да ми се искаше.

Сюзан също поздрави, прибави, че идваме от Диен Биен Фу, и попита дали може да снимаме Le Monument 26 26 Паметника (фр.) — Б.пр. .

Изглежда, никой не възрази, затова тя снима имената на мъртвите.

Накрая се приближи господин на средна възраст с черен вълнен панталон и оранжев пуловер. Каза ми нещо на френски, обаче не успях да чатна нищо, а с моите познания по езика едва ли и той щеше да ме разбере.

Сюзан с леко запъване му отговори и той се обърна към нея.

Неговият френски бе малко по-добър от нейния, затова тя използваше и отделни виетнамски думи, които само сепнаха зяпачите и ги накараха да се приближат още повече.

Скоро щяха да се появят и войници и след като погледнеха паспортите ни, щяха да установят, че не сме канадци.

Започвах да се чувствам не толкова като Джеймс Бонд, колкото като Индиана Джоунс във филм, озаглавен „Селото на обречените“.

Сюзан баламосваше виетнамеца за lhistoire de la guerre americaine 27 27 Историята на американската война (фр.) — Б.пр. и той като че ли почти й вярваше.

Накрая тя му каза нещо на по-нормален виетнамски и чух да произнася името Тран Ван Вин.

Когато попиташ за някого по име в затънтено градче във Виетнам, Канзас и изобщо където и да е по света, представлението свършва.

Последва дълго мълчание, след което мъжът погледна и двама ни и аз затаих дъх. Накрая той кимна и отвърна:

— Oui. И suvivre. 28 28 Да. Жив е (фр.) — Б.пр.

Сюзан ми кимна и се усмихна. После се обърна към виетнамеца и продължи на родния му език, тук-там изпъстрен с френски думи — той бавно й отговаряше, с много френски изрази. Като че ли щеше да ни се размине.

Накрая мъжът изрече вълшебната думичка „Allons“ 29 29 Елате (фр.) — Б.пр. .

И ние го последвахме през навалицата, която се раздели, за да ни пропусне.

Прекосихме покрития пазар и виетнамецът спря пред табло за съобщения, покрито с прозрачна пластмаса, и посочи две избелели черно-бели снимки на американци в униформи на пилоти с вдигнати ръце, обкръжени от селяни в традиционни носии със стари пушки. Имаше още малко място, колкото за снимка на нас със Сюзан в същата поза.

— Les pilotes americains — каза виетнамецът.

Погледнах Сюзан и очите ни се срещнаха.

Продължихме по тясна пътека между дърветата и колибите към високата планина в края на долината, където имаше група ниски хълмчета. Скоро видях, че са надгробни могили. Зад тях имаше малки дъсчени къщи.

Мъжът ни поведе по лъкатушна пътека към къща от дялани чамови греди с покрив от бамбукови листа.

Стигнахме до отворената врата, той ни, даде знак да почакаме и влезе вътре.

След няколко секунди отново се появи и ни махна да влезем. На прага ни каза нещо на френски за chez 30 30 При (фр.) — Б.пр. Тран.

Озовахме се в помещение с под от трамбована червена глина. През стъклените прозорци проникваше слаба сивкава светлина и усетих мирис на горящи въглища.

Когато очите ми се приспособиха, забелязах покрай стените сгънати хамаци с одеяла и няколко бамбукови кошници и ракли на пода. На черна черга в средата на стаята бе поставена ниска маса.

В отсрещния ъгъл имаше нажежена до червено готварска пещ от глина. От дясната й страна видях прост олтар, на който горяха ароматични пръчици и бяха поставени снимки. На стената вдясно от олтара висеше голям плакат на Хо Ши Мин, а до него — виетнамското знаме и няколко поставени в рамки грамоти или награди. Нямаше никого.