Нелсън Демил - На север

Според картата пътувахме по шосе 12 през долината на На, която на повечето места не бе широка и петстотин метра. Реката беше малка, обаче имаше бързо течение и пътят всъщност представляваше насип покрай брега й.

Постепенно хълмовете станаха по-високи. Когато долината се разширяваше, от двете страни на шосето се появяваха оризища и колиби. Хората, които виждахме, изглежда, бяха етнически виетнамци в традиционни черни копринени носии и с конични сламени шапки. Работеха на оризищата също като в крайбрежните равнини, но бяха много далеч от своите предци.

Тук върховете бяха над две хиляди метра и духаше постоянен вятър от север. Със Сюзан трябваше да се наведем напред, иначе щеше да ни отнесе от мотора.

По еднолентовия път нямаше никакво движение. Спомних си, че е последният ден на Тет и хората си стоят вкъщи, включително, надявах се, Тран Ван Вин. Виетнамците, които бяха пътували, за да се върнат в родния си дом, щяха да си заминат едва на другия или на по-следващия ден. Хрумна ми, разбира се, че родният дом на Тран Ван Вин може да е на крайбрежието и да е отишъл там. В такъв случай щях да го хвана, когато се върнеше в Бан Хин, макар че не разполагах с много време. Наистина исках в неделя да съм в Банкок или където и да било другаде, освен във Виетнам. Обаче знаех, че ще остана, докато не си поговоря с господин Вин.

По хълмовете забелязах планински къщи, издигнати на разчистени от гората склонове, и си помислих, че на едно и също място, само че вертикално една спрямо друга, съжителстват две съвсем различни цивилизации.

Около час след като бяхме потеглили видях, че сме изминали трийсет километра.

— В правилната посока ли се движим?

— Бан Хин е отдясно на пътя.

— Нима? Струваше ми се доста по-сложно.

— Понякога ти се иска да ме изоставиш, затова трябва да ти изглеждам незаменима.

Оставих това интересно изявление без отговор и я попитах:

— Виждаш ли оная колиба? Иди да попиташ за Бан Хин.

— Ще разговаряме само с планинци. Не сме били толкова много път, че да се прецакаме в последния момент.

Бавно продължихме на север по шосе 12. След десетина минути видяхме насреща да се приближават трима млади планинци на коне. Спрях мотора и угасих двигателя.

Забелязах, че конете не са оседлани и че на гърбовете им са завързани чували.

Двамата си свалихме шаловете, ушанките и очилата. Сюзан слезе и се запъти към конниците. Поздрави ги с жест и те спряха.

Тя им заговори и те закимаха и почти едновременно посочиха пътя зад тях. До тук добре.

Сюзан, изглежда, им благодареше и тъкмо се канеше да се обърне, когато единият младеж бръкна в чувала си, извади нещо и й го даде. Тя му махна с ръка и се върна при мен.

Тримата я настигнаха и отново я заговориха. Явно я бяха харесали. Стигнаха до мен, отдадоха ми нещо като военен поздрав и продължиха на юг.

— Бяха много любезни — каза Сюзан. — Подариха ми тази кожа. — Показа ми шейсетинасантиметрова животинска кожа с черна козина. — За съжаление не е обработена и вони.

— Важен е жестът — отвърнах аз.

— Разкарай я.

— Засега ще я задържа.

— Къде е Бан Хин?

— Пред нас.

— На какво разстояние?

— Ами… те очевидно не измерват пътя с време или разстояние, а с особеностите на релефа. Така че търсим голямата долина след две селца.

— Добре. Качвай се.

Сюзан седна зад мен. Запалих двигателя и продължихме без планинските си аксесоари.

След пет минути минахме през няколко колиби. Първото село. След още пет бяхме във второто.

Пет-шест минути по-късно наближихме по-голямо селище, разположено отдясно на пътя. Преди да влезем в селото на известно разстояние от шосето видяхме четири тухлени сгради: едната бе скромна пагода, втората — болница, а третата — училище. На четвъртата се вееше червено знаме с жълта звезда и пред нея беше паркиран тъмнозелен военен джип. Знаех си, че е прекалено лесно. Спрях мотора.

— Това е Бан Хин — каза Сюзан.

— А онова там е военен джип.

— Виждам. Какво ще правим?

— Не съм бил толкова път, за да се върна.

— И аз.

Бързо профучах покрай военния пост, завих към пагодата и заобиколих отзад, където не можеха да ме видят от пътя и надявах се, от военната сграда.

Угасих двигателя и слязохме.

— Добре, какво да кажа, ако Тран Ван Вин е жив и си е вкъщи? — попита Сюзан.

— Ние сме канадски военни историци и знаем малко френски. Ще питаме за ветерани от офанзивата „Тет“, после ще преминем на битката при Куанг Три. Импровизирай. Бива те да баламосваш хората.