Нелсън Демил - На север

— Жената спомена, че Бан Хин било виетнамско село, а не планинско, както навярно сме знаели, че виетнамците правели грозни накити и че отгоре на всичко никога не била чувала в Бан Хин да правят накити.

Допи чая си, после обиколи другите сергии и купи бутилирана вода, оризови сладки и банани. Аз се оглеждах за сергия с мексиканска храна.

Тръгнахме си от пазара с покупките и се запътихме към мотела само на стотина метра по черния път. Отидохме в стая 7, събрахме багажа и избутах беемвето навън.

Освободихме стаята преждевременно и си получихме паспортите и визите. Надявах се още да не са ги пратили по факса в министерството на държавната сигурност, обаче нямах намерение да попитам.

— Къде отива сега? — попита ме служителят на рецепцията.

— В Париж — заявих аз.

— В Ханой — каза Сюзан.

— О, голям вода, шосе номер шест. Отива само в Сон Ла. Чака в Сон Ла. Два дни. Може три.

— Благодаря за прогнозата, мой човек — отвърнах аз. — До следващия сезон.

Излязохме навън.

— Да разбирам ли, че шосе номер шест е затворено поради наводнения и кални свлачища? — попитах Сюзан.

— Така изглежда. Господин Ан ме предупреди, че това се случва често, но обикновено разчиствали пътищата с булдозери за ден-два.

— Какво му е на това място, по дяволите?

— Не го приемай лично.

— Добре, как ще стигнем до Ханой, ако шосе номер шест е затворено?

— Има друг път покрай Червената река. Директно за Ханой.

— Ами ако сме трима?

— Покрай Червената река има влак, който пътува от Ханой до Лао Кай на китайската граница, на двеста километра северно от тук.

— А как ще стигнем до Лао Кай с Тран Ван Вин?

— Може би с рейс. Ще мислим за това, след като открием Бан Хин и видим колко души ще пътуваме за Лао Кай. Освен това влаковете тръгват утре сутрин. Разстоянието от Лао Кай до Ханой е около четиристотин и петдесет километра, така че би трябвало да стигнем за десетина-дванайсет часа. — Тя ме погледна. — В случай че не съм с теб, знаеш пътя.

Кимнах.

— Ако изчерпиш всички други възможности, спри камион за Ханой. Единствените въпроси, които задават шофьорите, са дали имаш десетачка и искаш ли да си купиш опиум.

— Господин Ан ли ти каза всичко това?

— Да, но можехме да го прочетем и в пътеводителя, ако не го беше дал на господин Ан. Когато даваш на някого предмет, изпълняващ ролята на парола, той не бива да е нещо полезно. Използвай пакетче фъстъци например. Да не си проспал тази лекция?

— Аз съм пенсионер. Защо не взе пътеводителя, когато си се срещнала с него?

— Не знаех, че си му го дал. Аматьор с аматьор — прибави Сюзан.

— А ти?

— Аз съм специалистка по инвестиции.

— Да бе.

Качихме се на мотора и излязохме на пътя. Поех на юг, в случай че ни наблюдават, и след няколко минути напуснахме Диен Биен Фу. Отбих до хълмчето с танка. Табелата ме информира, че се намираме при крепостта Доминик. Зачудих се какво се е случило с всички любовници на генерала и дали някоя от тях по-късно е дошла тук, за да види мястото, носещо нейното име.

Сложихме си кожените ушанки и очилата. Сюзан извади два тъмносини шала и ми подаде единия с думите:

— Племето хмонг.

— Известно ми е.

Сюзан се засмя.

— Какъв си идиот.

Увихме шаловете на шиите си.

— За съжаление тукашните планинци не са много наясно с методите за боядисване и после ще имаш синя боя по лицето — предупреди ме тя и ми показа ръцете си, по които наистина имаше синя боя. Никой във Вашингтон нямаше да повярва на това.

Няколко минути разглеждах картата, после я попитах:

— Къде е Бан Хин?

Сюзан посочи с показалец.

— Някъде тук в долината на река На. Селото не е обозначено, обаче мога да го намеря.

Спогледахме се.

— Всичко ще е наред.

Потеглихме.

Открих пътека през оризищата и след няколко минути излязохме на пътя, който минаваше покрай командния бункер на генерал дьо Кастри. Зачудих се какво се е случило и с него, дали пак е видял любовниците си. Ако аз бях имал седем любовници, може би щях да предпочета да остана във военнопленническия лагер.

Прекосихме зеленчуковите градини, подминахме ръждивите танкове и оръдия и продължихме на север към хълмовете и планината, откъдето предишната вечер бяхме дошли, макар и по друг път, на запад от онзи, по който бяхме стигнали в Диен Биен Фу.

Погледнах си часовника и видях, че още няма обяд. Пътят беше черен, ала сух, силно утъпкан и равен между коловозите, така че без усилие се движех с трийсет километра. Ако не се изгубехме, след около час щях да питам някого в Бан Хин дали познава човек на име Тран Ван Вин. Нямах ни най-малка представа как ще свърши този ден.