Нелсън Демил - На север

— Това бил домът на Тран Ван Вин и трябвало да го почакаме тук — каза Сюзан.

Не обичам да ме затварят между стени, само че вече беше късно да се тревожа за това. По един или друг начин бяхме стигнали до края на нашето пътуване.

— Той каза ли къде е барчето? — попитах аз.

— Не. Но каза, че мога да пуша. — Сюзан се приближи до пещта, свали раницата си, седна на чергата пред огъня и запали цигара.

Смъкнах раницата си и я оставих до нейната. Видях, че при отсрещната стена покривът е висок едва метър и осемдесет, отидох там и извадих пистолета изпод коженото си яке. Бях усвоил едно-две неща от Виетконг и пъхнах колта и двата резервни пълнителя между два реда преплетени бамбукови листа.

— Умно — каза Сюзан. — Ако се появят войниците, можем да обясним присъствието си тук, но не и оръжието.

Оставих без отговор това прекалено оптимистично изявление.

— Какво ти разказа оня човек? — попитах я.

— Господин Кием е селският учител. Както предложи ти, аз му казах, че сме канадски военни историци, че идваме от Диен Биен Фу и се занимаваме с американската война. Казах му също, че там са ни пратили да видим военния паметник на площада в Бан Хин. Това последното го съчиних сама.

— Бива те в това.

— Обясних му, че сме чули за многото ветерани от американската война, които живеят в долината на На, и че особено ни интересуват ветераните от офанзивата „Тет“ през шейсет и осма, и по-специално битката за град Куанг Три. — Тя дръпна от цигарата и продължи: — Но господин Кием не спомена имена, освен своето собствено. Бил участвал в боевете за Хюе. Накрая се ядосах и просто му казах, че в Диен Биен Фу са ни посочили Тран Ван Вин като храбър войник, ранен в Куанг Три. — Сюзан ме погледна. — Не исках да висим повече на площада, затова рискувах.

— Господин Кием повярва ли ти?

— Възможно е. Колебаеше се между недоверието и гордостта, че в Диен Биен Фу са похвалили Бан Хин. Господин Кием също е от рода Тран и е роднина на Вин.

— На оня паметник имаше много загинали и изчезнали от този род. Добре, че сме канадци.

Сюзан се опита да се усмихне.

— Надявам се, че ни е повярвал.

— Не се държеше враждебно, така че сигурно ни е повярвал. За следващата операция във Виетнам ще сме швейцарци.

Тя запали нова цигара.

— Нали ще ми пратиш картичка?

— Добре се справи. Гордея се с теб и ако господин Кием е отишъл да повика войниците, ти не си виновна.

— Благодаря ти.

— Тран Ван Вин тук ли живее, или е на гости за Тет?

— Господин Кием каза, че Тран Ван Вин винаги бил живял в Бан Хин.

— Къде е сега?

— Отишъл да види роднините си.

— Значи би трябвало да е в добро настроение. Кога се очаква да се прибере?

— Когато пристигне рейсът от Диен Биен Фу.

Погледнах плаката на чичо Хо.

— Смяташ ли, че това е инсценировка?

— Ти как мислиш?

— Мисля, че вие канадците имате досадния навик да отговаряте на въпроса с въпрос.

Сюзан принудено се усмихна и дръпна от цигарата си.

Отидох при семейния олтар и разгледах снимките на слабата светлина. Забелязах, че всички мъже и жени са млади, между двайсет и двайсет и пет годишни и казах:

— Тук май никой не остарява.

— Виетнамците използват снимки от младостта на покойните, без значение на каква възраст са умрели.

— Нима? Значи ако трябваше да умра днес и бях будист, щяха да използват някоя от снимките, които ми направи напоследък, така ли?

Сюзан се усмихна.

— Струва ми се, че щяха да се обърнат към майка ти за малко постара снимка. Семейният олтар е по-скоро свързан с култа към предците, отколкото с будизма — прибави тя. — Малко е объркано. Виетнамците, които не са католици, се смятат за будисти, но също изповядват първобитен култ към предците. Освен това са конфуцианци и таоисти. Наричат го „там гиао“ — „тройната религия“.

— Аз преброих четири.

— Казах ти, объркано е. Ти си католик. Не мисли за това.

Погледнах малките снимки и забелязах, че мнозина от младите мъже са с униформи. Някой от тях трябваше да е Тран Куан Ли, който не беше официално обявен за загинал, обаче, след като близо трийсет години не се бе появил за празниците, можеше да се смята за мъртъв.

Все още имахме възможност да се осъзнаем.

— Ако побързаме — казах на Сюзан, — за около пет минути ще сме на беемвето.

Тя отговори, без да се поколебае:

— Не зная кой ще влезе през тази врата, но и на двама ни е известно, че ще го чакаме тук.

Кимнах.

— Как ще водиш разговора ни с Тран Ван Вин? — попита ме Сюзан.