Майкъл Крайтън - Състояние на страх

— Не знаех, че е решено вече за ревизията.

— Обсъжда се. Ние, разбира се, нямаме какво да крием и сме отворени за ревизия по всяко време. Това винаги съм го казвал. Но сега моментът е крайно неподходящ — покрай подготовката за иска на Вануту и за конференцията за резките климатични промени сме страшно ангажирани. Въпрос на няколко седмици. Ще ми се да можех да поговоря с Джордж.

Евънс сви рамене.

— Звънни му на мобилния.

— Вече звънях. А ти?

— Да.

— Той обади ли ти се?

— Не.

Дрейк поклати глава.

— Този човек е моят Загрижен гражданин на годината, а дори не мога да се свържа с него по телефона.

Мортън седеше на масичка на тротоара пред едно кафене на Бевърли Драйв и чакаше Сара. Помощничката му обикновено беше точна, а и живееше наблизо. Освен ако не се беше забъркала отново с онзи актьор. Младите хора пилееха толкова много време за обречени връзки.

Отпиваше от кафето си и разлистваше без особен интерес последния брой на „Уол Стрийт Джърнъл“. Интересът му спадна още повече, след като на съседната маса се настани една необикновена двойка.

Жената беше дребна и поразително красива, с тъмна коса и екзотичен вид. Сигурно беше мароканка — трудно беше да се прецени по акцента й. Дрехите й бяха много шик и съвсем неподходящи в небрежния Лос Анджелис — прилепнала пола, високи токчета, сако на Шанел.

Мъжът с нея беше пълна нейна противоположност. Червендалест месест американец с някак свински черти, облечен с пуловер, провиснали кафеникави панталони и маратонки. Едър като футболист. Изгърби се над масичката и каза:

— За мен кафе с мляко, скъпа. Нискокалорично, двойно.

— Мислех, че ти ще ми вземеш, като кавалер.

— Никакъв кавалер не съм — каза той. — Нито пък ти си дама, по дяволите. Дамите си нощуват вкъщи. Така че дай да забравим за кавалерите и дамите, а?

Тя се нацупи.

— Cheri, не прави сцени, ако обичаш.

— Виж какво, помолих те да ми вземеш едно шибано кафе с мляко. Кой прави сцена?

— Но, cheri…

— Ще идеш ли да го вземеш, или не? — Той я изгледа злобно. — Наистина започва да ми писва от теб, Мариса, да знаеш.

— Не съм ти лична собственост — възрази тя. — Правя каквото си искам.

— Това вече е очевидно, нали?

По време на този разговор вестникът на Мортън постепенно се бе смъквал надолу. Сега той го сгъна, сложи го на коленете си и се престори, че чете. Но в действителност не можеше да свали очи от жената. Беше изключително красива, макар и не много млада. Сигурно беше на трийсет и пет. Зрелостта я правеше още по-сексапилна. Той беше напълно завладян.

Жената каза на футболиста:

— Уилям, досаден си.

— Искаш да си тръгна ли?

— Може би така ще е най-добре.

— О, майната ти — каза той и я шамароса.

Мортън не можа да се сдържи и подвикна:

— Хей, я по-спокойно.

Жената му се усмихна благодарно. Едрият мъж стана, стиснал юмруци.

— Гледайте си работата, ясно!

— Не можеш да удряш дамата, приятел.

— Ами тогава да се разберем ние двамата, а? — каза якият мъж и размаха юмрук.

В същия миг по булеварда наближи патрулка — Мортън погледна към нея и махна. Колата спря до тротоара.

— Всичко наред ли е? — попита полицаят до шофьора.

— Напълно, полицай — отвърна Мортън.

— Майната ви на всичките — каза футболистът, обърна се и бързо се отдалечи.

Смуглата жена се усмихна на Мортън.

— Благодаря ви.

— Няма защо. Правилно ли разбрах, че ви се пие кафе?

Тя се усмихна отново и кръстоса крака, излагайки на показ кафявите си колене.

— Ако бъдете така любезен.

Мортън тъкмо ставаше да го поръча, когато се чу гласът на Сара.

— Хей, Джордж! Извинявай, че закъснях. — Появи се, подтичвайки в екип за джогинг. Както винаги, изглеждаше много красива.

Гняв се разля по лицето на смуглата жена. Само за част от секундата, но Мортън го забеляза и си помисли, че нещо определено не е наред. Той не познаваше тази жена и тя нямаше причина да се ядосва. После реши, че сигурно е искала да даде урок на приятеля си. Който висеше в края на пресечката и се преструваше, че разглежда витрината на един магазин. Но толкова рано сутринта магазините още не бяха отворили.

— Ще тръгваме ли? — попита Сара.

Мортън се извини набързо на жената, която махна леко с ръка. Нещо в жеста й го наведе на мисълта, че е французойка.

— Може би ще се срещнем отново — каза той.

— Да — каза тя. — Макар че едва ли. Жалко. [???]?a va.

— Приятен ден.