Майкъл Крайтън - Състояние на страх

По време на целия разговор сърцето на Деймън се блъскаше в гърдите му като птичка. Защото с него вече се беше свързал един човек от данъчните служби, някой си Кенър, който също щеше да дойде днес. Да му зададял няколко въпроса.

Деймън примираше при мисълта, че този Кенър може да се появи, докато адвокатът е още при него, но ето че адвокатът вече си беше тръгнал, току-що. Колата му, обикновен буик с номера от Онтарио, прекоси дока и изчезна.

Деймън почна да подрежда офиса. Изкушаваше го мисълта да изчезне, преди Кенър да е дошъл. Нищо лошо не беше направил. Не виждаше защо трябва да се среща с данъчни инспектори. А дори да се срещнеше, какво щеше да направи — да каже, че не може да отговори на въпросите му?

И после какво — щяха да му връчат призовка или нещо такова. Да го завлекат в съда.

Реши да си тръгва. Гръмотевиците трещяха една през друга, святкаха мълнии. Голяма буря.

Тъкмо затваряше, когато видя, че адвокатът е забравил мобилния си телефон на бюрото. Погледна навън да види дали не се връща да си го вземе. Още не, но със сигурност в един момент щеше да се сети, че го е оставил тук, и да се върне. Реши да си тръгне, преди да се е появил.

Бързо пъхна телефона в джоба си, изгаси лампите и заключи офиса. Първите дъждовни капки шареха паважа и той заподтичва към колата си, паркирана отпред. Отвори вратата и тъкмо се навеждаше да седне зад волана, когато телефонът иззвъня. Поколеба се, не знаеше как да постъпи. Телефонът звънеше настоятелно.

Назъбена светкавица падна върху мачтата на един от корабите в сухия док. След миг ярка светлина избухна до колата и вълна от непоносима горещина го събори на земята. Замаян, той се опита да се изправи.

Реши, че колата му е избухнала, но не беше — колата си беше наред, само вратата беше почерняла. После видя, че панталоните му горят. Зяпаше тъпо собствените си крака и не помръдваше. Чу боботенето на гръмотевица и осъзна, че е бил ударен от мълния .

„Господи — помисли си. — Удари ме светкавица“. Седна и заудря по панталоните си, за да загаси пламъците. Не се получаваше, а и краката много го боляха. Имаше пожарогасител в офиса.

Изправи се и тръгна тромаво натам. Тъкмо отключваше — пръстите не го слушаха, — когато избухна втората експлозия. Той усети силна болка в ушите, посегна към тях и напипа кръв. Погледна окървавените си пръсти, строполи се и умря.

При нормални обстоятелства Питър Евънс говореше с Джордж Мортън всеки ден. Понякога по два пъти. Така че когато мина цяла седмица, без Мортън да му се обади, Евънс набра домашния му телефон. Вдигна Сара.

— Нямам представа какво става — каза тя. — Преди два дни беше в Северна Дакота. Северна Дакота! Вчера беше в Чикаго. Мисля, че днес може да е в Уайоминг. Спомена нещо, че щял да ходи в Боулдър, Колорадо, но не знам.

— Какво толкова има в Боулдър? — попита Евънс.

— Нямам представа. Много е рано за сняг.

— Да няма нова приятелка? — Случваше се Мортън да изчезне за известно време, когато се забъркаше с нова жена.

— Аз поне не знам за такова нещо — каза Сара.

— И какво прави?

— Нямам представа — потрети тя. — Като го слушаш, все едно е тръгнал на покупки.

— Покупки?

— Ами, нещо такова. Накара ме да купя няколко специални GPS-а. Нали се сещаш, позициониращите системи? После поиска няколко специални видеокамери, използващи CCD или CCF или каквото е там, не разбирам. Наложи се да ги поръчаме експресно от Хонконг. А вчера ми каза да купя ново ферари от един тип в Монтерей и да уредя транспортирането му до Сан Франциско.

— Още едно ферари?

— Знам — каза тя. — Колко ферарита може да използва един човек? А и това не ми изглежда на висотата на обичайните му изисквания. На снимките в имейла ми се стори доста очукано.

— Може би ще го даде да го поизлъскат.

— Ако беше така, щеше да го прати в Рино. Там е човекът, който се грижи за колите му.

Той засече нотка на загриженост в гласа й.

— Наред ли е всичко, Сара?

— Между нас казано, не знам — каза тя. — Ферарито, което е купил, е „Дейтона“ 365 GTS от 1972-ра.

— Е и?

— Той вече има едно такова, Питър. А все едно не знае. И говори някак странно, като се свържем.

— В какъв смисъл странно?

— Просто… странно. Нищо общо с обичайния му маниер.

— Кой пътува с него?

— Доколкото знам — никой.

Евънс смръщи чело. Това беше много необичайно. Мортън мразеше да е сам. Първата реакция на Евънс беше, че това не е вярно и Мортън всъщност не е сам.