Майкъл Крайтън - Състояние на страх

Недостатъчно високо.

Кенър погледна към океана.

И видя вълната — идваше към брега.

Беше гигантска, широка докъдето стига поглед, разпенена линия, бяла дъга, уширяваща се с приближаването си. Не беше много висока, но растеше, надигаше се, надигаше се още…

Джипът рязко спря.

— Защо спираш? — извика Кенър.

— Защото шибаният път свърши! — изкрещя и Евънс.

Вълната беше вече пет метра висока.

Удари се с рев в плажа и връхлетя към тях.

На Евънс му се струваше, че всичко се случва на забавен каданс — пенещата се в бяло огромна вълна, вряща над пясъка и незнайно как поддържаща хребета си по протежение на целия плаж и в джунглата отвъд, покривайки зеления пейзаж в бяло. Водата вреше по склона към тях.

Не можеше да откъсне поглед от нея, защото тя сякаш не губеше и частица от силата си, а просто прииждаше ли прииждаше. Двамата мъже под тях бягаха от преобърнатия джип. След миг бялата вода ги заля и те изчезнаха.

Вълната се втурна още метър-два нагоре по склона, после внезапно се забави, помая се за миг и започна да се отдръпва. Не остави зад себе си и помен от мъжете или джипа. Дърветата бяха обрулени, много — изкоренени.

Вълната се плъзна обратно към океана, все по-назад и по-назад, оголи плажа, а после се отдръпна и океанът се укроти.

— Това беше първата — каза Кенър. — Следващите ще са по-големи.

Сара придържаше Мортън, така че да му е възможно най-удобно. Устните му имаха ужасен син цвят и кожата му беше студена, но иначе изглеждаше в съзнание. Не говореше, но гледаше водата.

— Дръж се, Джордж — каза тя.

Той каза нещо. Раздвижи устни, но звук не се чу.

— Какво? Какво казваш?

Вгледа се внимателно в устните му. И видя слаба усмивка.

Не бих го пропуснал дори това да е последното нещо в живота ми.

Дойде следващата вълна.

От разстояние изглеждаше съвсем същата като първата, но с приближаването й към брега стана ясно, че е много по-голяма, един път и половина колкото първата — и се стовари с рев като от експлозия. Водата се втурна нагоре по склона и стигна много по-високо отпреди.

Бяха почти на трийсет метра от нея. Вълната се беше качила на цели двайсет метра по склона.

— Следващата ще е по-голяма — каза Кенър.

Океанът пак се укроти и Евънс се обърна към Дженифър.

— Дай да…

И млъкна. Нямаше я. За миг си помисли, че е паднала от джипа. После я видя на пода, свита на кълбо от болка. Лицето и рамото й бяха покрити с кръв. Много кръв.

— Дженифър?!

Кенър го хвана за ръката, поклати глава и каза:

— Онези от джипа я улучиха. Дотогава си беше добре.

Евънс беше като зашеметен. Гадеше му се.

— Дженифър?

Очите й бяха затворени. Гърдите й едва се повдигаха.

— Гледай — каза Кенър. — Тя или ще издържи, или няма.

Идваше следващата вълна.

Нямаше къде да отидат. Бяха стигнали края на пътя. Заобикаляше ги джунгла. Просто чакаха и гледаха как водата се втурва нагоре като съскаща ужасяваща стена.

Сара беше сигурна, че ще ги помете всичките, но вълната изгуби силата си само на няколко метра от тях, изтъня и се забави, а после се плъзна назад към океана.

Кенър си погледна часовника.

— Имаме няколко минути. Да направим каквото можем.

— Тоест? — попита Сара.

— Тоест да се изкачим колкото може по-високо.

— Ще има и друга вълна ли?

— Поне още една.

— По-голяма?

— Да.

Минаха пет минути. Те се изкатериха още двайсетина метра по склона. Кенър носеше Дженифър — тя беше в безсъзнание. Евънс и Сара помагаха на Мортън, който се движеше много трудно. Накрая Евънс вдигна Мортън и го понесе на гръб.

— Добре, че си поотслабнал — каза му.

Мортън не отговори, само го потупа по рамото.

Евънс се запрепъва с мъка нагоре.

Дойде следващата вълна.

Когато се отдръпна, джиповете ги нямаше — мястото, където бяха спрели, беше осеяно с изкоренени дървета. Оцелелите гледаха безмълвно. Бяха много уморени. Спореха — това четвъртата вълна ли е, или петата? Никой не можеше да си спомни със сигурност. Решиха, че трябва да е била четвъртата.

— Какво ще правим? — обърна се Сара към Кенър.

— Ще се катерим.

След осем минути дойде следващата вълна. Беше по-малка от предишната. Евънс беше толкова уморен, че можеше само да я гледа безучастно. Кенър се опитваше да спре кървенето на Дженифър, но кожата й беше бледосива, а устните — посинели. На плажа долу нямаше и помен от човешка дейност. Палатките бяха изчезнали. Генераторите бяха изчезнали. Имаше само купове отломки, клони, водорасли, пяна.