Майкъл Крайтън - Състояние на страх

— Да, така е.

Санжонг преведе:

— „Дори не са горещините. Но на теб ти е много топло“.

— Правилно е разбрал. Ти къде си научил пиджин?

— В Нова Гвинея. Работих там една година.

— И какво точно си работил?

Само че Санжонг вече бързаше към Кенър, който махаше на някакъв младок, току-що пристигнал с един ландроувър. Младокът изскочи от джипа. Беше тъмен, с кафеникави къси панталонки и тениска. Ръцете му бяха покрити с татуировки. Усмивката му беше заразителна.

— Хей, Жон Канер! Хамамас клок! — Той се удари с юмрук по гърдите и прегърна Кенър.

— Има щастливо сърце — преведе Санжонг. — Познават се.

Новодошлият им бе представен като Хенри, без друго име.

— Ханри! — каза той, ухилен до уши, докато им стискаше ръцете поред. После се обърна към Кенър.

— Разбрах, че има проблем с хеликоптера — каза Кенър.

— Какво? Няма проплем. Ме гот клосту лонг. — Засмя се. — Ей там е, приятелю — каза той на безупречен английски с британски акцент.

— Добре — каза Кенър. — Бяхме се притеснили.

— Да, но сериозно, Жон. По-добре да попърсаме. Ми йет харим планти янгпелас, просим, пасим бируа, има много маскет, нокен стап гут, я?

Евънс остана с впечатлението, че Хенри говори на пиджин, та останалите да не го разбират.

— И аз така чух — каза Кенър. — Много бунтовници имало тук. Повечето са млади момчета? И сърдити? И добре въоръжени. Логично.

— Безпокоя се за хеликоптера, приятелю.

— Защо? Знаеш ли нещо за пилота?

— Да, знам.

— И? Кой е пилотът?

Хенри се изкиска и плесна Кенър по гърба.

— Аз!

— Е, тогава да тръгваме.

Тръгнаха по шосето. Джунглата се издигаше от двете страни на пътя. Въздухът трептеше от песните на цикадите. Евънс погледна с копнеж назад към красивия бял Гълфстрийм джет, клекнал на пистата на фона на синьото небе. Пилотите в белите си ризи и черни панталони проверяваха колесника. Запита се дали някога пак ще види самолета.

— Чухме и че някакви хора били убити, Хенри — каза Кенър.

Хенри изкриви лице.

— Не само убити, Жон. Олпела. Да?

— И ние така чухме.

— Да. Ферното.

Значи беше вярно.

— Бунтовниците ли са го направили?

Хенри кимна.

— О, този нов шиф , него име Самбука, като питие. Не питай защо му е такова името. Той луд човек, Жон. Лонглонг ман тру. Сичко назад към олпела заради тоз човек. Старото е по-добро. Всякож, всякож.

— Е, старото си е по-добро — каза Тед Брадли, който се влачеше зад тях, — ако питате мен.

Хенри се обърна.

— Вие имате мобилни телефони, имате компютри, имате антибиотици, лекарства, болници. И казвате, че старото е по-добро?

— Да, защото е така — каза Брадли. — Старият начин на живот е по-хуманен, по-съдържателен. Повярвайте ми, ако сте имали възможност лично да опитате тези така наречени модерни чудеса, щяхте да знаете, че не са толкова велики…

— Завършил съм университета в Мелбърн — каза Хенри. — Така че имам известен опит.

— О, ами тогава… — измънка Брадли. И продължи под мустак: Можеше да ми каже. Задник.

— Между другото — каза Хенри, — съветвам ви да не правите това тук. Не говорете под носа си.

— Защо?

— В тази страна някои хора мислят, че ако си мърмориш под нос, значи си обладан от демон. Ще се уплашат. А може и да ви убият.

— Разбирам. Очарователно.

— Тъй че, в тази страна, ако имате да кажете нещо, говорете високо!

— Ще го запомня.

Сара вървеше до Брадли, но не слушаше разговора. Хенри беше интересен тип, уловен между два свята, понякога говореше с оксфордски акцент, понякога подхващаше на пиджин. Нея това не я притесняваше.

Притесняваше я джунглата. Въздухът беше горещ и неподвижен, уловен между гигантските дървета, които се издигаха от двете страни на пътя. Бяха високи по петнайсет метра, целите увити в лиани. А в ниското, в мрака под високите корони, огромни папрати растяха толкова нагъсто, че представляваха непристъпна бариера, солидна зелена стена.

Помисли си, че навлезеш ли и на три метра в гората, можеш да се изгубиш завинаги. Никога няма да намериш обратния път.

Покрай шосето клечаха ръждясалите коруби на отдавна изоставени коли с изпотрошени прозорци, смачкани шасита и корозия в кафяво и жълто. На минаване покрай тях зърна раздрана тапицерия, стари табла с изтръгнати километражи.

Свърнаха надясно по една пътечка и хеликоптерът изникна напред. Сара ахна. Беше красив, зелен с белоснежни резки, металните части лъщяха.

— Да, отвън е хубав — каза Хенри. — Но мисля, че отвътре, двигателят де, може и да не е толкова добър. — Той поклати ръка. — Долу-горе.