Майкъл Крайтън - Състояние на страх

— В интерес на истината, да. Снимах един филм в Зимбабве и друг в Ботсвана. Знам за какво говоря.

— Аха. И през цялото време живяхте на село?

— Не, бяхме на хотел. Налагаше се, заради застраховките. Но често ходех в селата. Няма съмнение, че животът на село е най-добрият и най-разумният от екологична гледна точка. Честно казано, според мен всички хора трябва да живеят по този начин. И определено не бива да насърчаваме селяните да се преселват в града. Това е проблемът.

— Разбирам. Значи вие отсядате в хотел, но искате всички други да живеят на село.

— Не, вие не слушате какво…

— Къде живеете сега, Тед? — попита Кенър.

— В Шърман Оукс.

— Това село ли е?

— Не. Е, в известен смисъл може и да се нарече село… Но работата ми налага да съм в Лос Анжелис. Нямам избор.

— Тед, били ли сте някога в село в Третия свят? Дори за една нощ?

Брадли се размърда малко нервно.

— Както вече казах, прекарах доста време в селата, където снимахме. Знам за какво говоря.

— Ако животът на село е толкова хубав, защо хората искат да се махнат оттам, според вас?

— Би трябвало да останат, точно това казвам.

— Значи знаете по-добре от тях?

Брадли замълча за миг, после избълва:

— Ами, щом искате да знаете и за да бъда честен — да. Определено знам по-добре от тях. Защото стъпвам при преценката си на по-доброто си образование и по-големия си опит. Освен това познавам от първа ръка опасностите на индустриалното общество и как то поболява целия свят. Така че, да, мисля, че знам какво е най-добро за тях. И определено знам кое е най-добро за планетата от екологична гледна точка.

— Лично аз трудно приемам — каза Кенър — други хора да решават какво е най-добро за мен, особено когато тези хора не живеят там, където живея аз, когато не познават местните условия или проблемите, с които се сблъсквам, когато дори не живеят в същата страна, но въпреки това са убедени — в някакъв си далечен град на запад, от бюрото си в някакъв стъклен небостъргач в Брюксел, Берлин или Ню Йорк — въпреки това са убедени, че знаят решенията на всичките ми проблеми и как би трябвало да живея. Определено ми е трудно да приема това.

— И защо? — попита Брадли. — Тоест… вижте — не е възможно да вярвате, че всички хора на планетата трябва да правят онова, което на тях им се иска. Това би било ужасно. Тези хора се нуждаят от помощ и напътствие.

— И вие ще им ги дадете? На „тези хора“?

— Добре де, да се говори така не е политически коректно, признавам. Но вие искате ли тези хора да имат същия ужасен, прахоснически жизнен стандарт, който имаме ние в Америка и който съществува в по-малка степен в Европа?

— Не забелязвам да се отказвате от него.

— Да — каза Тед, — но правя каквото мога. Разделям боклука си за рециклиране. Поддържам въглеродно неутрален начин на живот. Работата е там, че ако всички други хора се индустриализират, това ще доведе до ново отравяне на почвите, водата и въздуха в световен мащаб. Това не бива да се случва.

— Аз съм постигнал своето, но вие не можете да постигнете вашето, така ли?

— Въпрос на реалности — каза Брадли.

— Вашите реалности. Не техните.

В този момент Санжонг махна на Кенър.

— Извинете ме — каза Кенър и стана.

— Вървете, щом искате — каза Брадли, — но знаете, че казвам истината! — Даде знак на стюардесата и вдигна чашата си. — Сипи ми още едно, миличка. За из път.

— Хеликоптерът още не е пристигнал — каза Санжонг.

— Какъв е проблемът?

— Трябвало е да долети от друг остров. Само че са забранили полетите, защото ги е страх, че бунтовниците имат ракети земя-въздух.

Кенър се намръщи.

— След колко време ще кацнем?

— След десет минути.

— Стискай палци.

Изоставен, Тед Брадли се премести от другата страна на пътечката и се настани до Питър Евънс.

— Не е ли великолепно? Виж само водата. Кристално чиста. Виж само колко е дълбоко синьото. И тези красиви селца в сърцето на природата…

Евънс гледаше през прозореца, но виждаше единствено бедност. Селцата представляваха скупчени бараки от гофрирана ламарина, пътищата — изровена от коловози червеникава кал. Хората изглеждаха бедно облечени и се движеха бавно. Нещо потискащо и безутешно се излъчваше от тях. Болести, глад, детска смъртност…

— Великолепно — повтори Брадли. — Чисто! Нямам търпение да кацнем. Това си е по-добро и от ваканция! Не подозирах, че Соломоновите острови са толкова красиви.

Дженифър се обади от предната част на салона: