Майкъл Крайтън - Състояние на страх

— Е, те сигурно си мислят, че отиваме на юг — каза Брадли. — Всъщност ние точно натам летим, нали?

— Тези момчета не са глупави — каза Хенри. — Знаят.

— Какво знаят? — попита Брадли.

Този път обясни Кенър:

— Онези от ПОФ не биха могли да дойдат на острова, ако не са подкупили бунтовниците. Затова бунтовниците знаят, че в Резолюшън Бей става нещо. Когато са видели хеликоптера, са разбрали къде отива.

— Тези момчета не са глупави — повтори Хенри.

— Не съм казвал, че са — оправда се Брадли.

— Да. Но си го мислиш. Познавам те, бяли. Може и да не си го казал, но ти е на върха на езика. Мислиш си го.

— Уверявам те, няма такова нещо — каза Брадли. — Наистина. Нищо подобно не съм си помислил. Просто не си ме разбрал.

— Да бе — каза Хенри.

Сара седеше на втората седалка в средата, между Тед и Дженифър. Определено нямаше достатъчно място и за тримата. Питър и Санжонг седяха на тясната седалка отзад при щайгите. Не можеше да види добре през прозорците и й беше трудно да следи разговора. Не знаеше за какво всъщност става въпрос.

Така че попита Дженифър:

— Ти разбра ли какво става?

Дженифър кимна.

— Веднага щом са видели хеликоптера, бунтовниците са разбрали, че отива към Резолюшън Бей. Каквото и да направим оттук нататък, те ще ни очакват да се появим в онзи район. Имат радиостанции и групите им са пръснати. Могат да ни държат под око. И ще са там, когато кацнем.

— Много съжалявам — каза Хенри. — Толкова много съжалявам.

— Остави — каза Кенър. Гласът му не изразяваше нищо.

— Какво ще правим сега? — попита Хенри.

— Ще продължим по план — каза Кенър. — Летим на север и кацаме на брега.

Тревогата в гласа му не можеше да се сбърка.

На задната седалка, рамо до рамо със Санжонг, Питър Евънс бърчеше нос от силната миризма на смазка от оръжията и се чудеше за какво толкова се притеснява Кенър. Погледна си часовника. Беше девет сутринта, което означаваше, че от първоначалните двайсет и четири часа са им останали само двайсет. Но пък островът беше малък и едва ли би им било необходимо чак толкова много време, за да…

И тогава се сети за нещо и каза:

— Чакайте малко. Колко е часът в Лос Анжелис?

— Те са от другата страна на двайсет и четири часовата граница — каза Санжонг. — С двайсет и седем часа са назад.

— Не, имам предвид реалното време. Действителната времева разлика.

— Шест часа.

— А вие изчислихте времето до калифорнийския бряг на колко?

— Тринайсет часа — отговори Санжонг.

— Мисля, че сме допуснали грешка — каза Евънс и прехапа устни. Не беше сигурен колко може да каже пред Хенри. И наистина, Санжонг клатеше глава, все едно да му каже „не сега“.

Само че наистина бяха допуснали грешка. Нямаше съмнение в това. Ако приемеха, че Дрейк иска приливната вълна да удари в последния ден на конференцията, определено би го планирал да стане до обяд. Така бедствието би изглеждало най-добре по телевизията. И би им оставило целия следобед за дискусии и медийни интервюта. Всички телевизионни камери в Америка щяха да са на конференцията и репортерите щяха да разговарят с учените, които за късмет са се случили там. Щеше да се превърне в невиждано медийно събитие.

„И така — мислеше си Евънс, — да приемем, че вълната е планирана да удари Лос Анжелис не по-късно от дванайсет на обяд утре. Изваждаме тринайсетте часа, необходими й да прекоси Тихия океан…“

Това означаваше, че вълната трябва да бъде генерирана в единайсет вечерта лосанжелиско време. Което пък означаваше, че местното време на Гареда ще е… пет следобед.

Пет следобед днес.

Не разполагаха с един ден да спрат това нещо.

Имаха само осем часа.

Значи на това се дължеше тревогата на Кенър. Затова беше решил да се придържат към плана, въпреки новия проблем. Нямаше избор и го знаеше. Трябваше да кацне на брега някъде близо до Резолюшън. Нямаше време да се направи друго.

Макар че беше възможно там да ги чака капан.

Гората остана назад и хеликоптерът изведнъж се понесе над сини води. Зави и пое на изток. Евънс видя тесен песъчлив плаж, тук-там накъсан от грапави вулканични скали; тресавищата, обрасли с мангрови дръвчета, стигаха чак до ръба на водата. Хеликоптерът се снижи и продължи на изток по протежение на плажа.

— На какво разстояние сме от Резолюшън? — попита Кенър.

— Пет-шест километра — каза Хенри.

— А от Павуту?

— Може би десет километра по един черен път.

— Добре — каза Кенър. — Виж къде можеш да кацнеш.