Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Шофирах със седемдесетина километра в час и продължавах да увеличавам скоростта, когато се изравних с тях и силно завъртях волана надясно. Предниците на колите се сблъскаха. Въздушната ми възглавница се изду пред мен, когато автомобилът поднесе по настилката. Другата кола се завъртя настрани. Чух звън на стъкло и свистене на разкъсана гума.

В момента, в който колата ми спря, натиснах бутона за освобождаване на колана и отворих вратата. Въздухът навън ме вледени. Отначало чувах само съскането на радиатора и сигналът, показващ, че вратата е отворена. После от вътрешността на другия автомобил се разнесоха приглушени викове.

Първата ми цел беше шофьорът. Той все още се бореше с колана си. Стрелях през предното стъкло. Не разбрах къде съм го улучил, но мъжът падна. Междувременно успях да забележа Кели — детето се бе свило до седалката с длани върху ушите си.

Лутър започна да стреля срещу мен. Вратата му беше притворена и той се готвеше да се претърколи навън. И аз бих направил същото, защото автомобилът привлича огъня — така че най-добре е да се разкараш от него. Продължих да стрелям точно под равнището на вратата. Той изкрещя — бях го улучил.

Излязох иззад багажника, за да се справя с третия тип. Той вече бе навън, но здравата се беше уплашил. Мъжът вдигна ръце и извика:

— Не го прави, не го прави! — Очите му бяха като чаени чинийки. Изстрелях два куршума в главата му.

Кели все още беше свита на топка до задната седалка. Нямаше да помръдне от там.

Претърсих двата трупа и им взех портфейлите и пълнителите. Оставих Лутър за накрая.

Той лежеше до колата, притиснал гърдите си с ръце.

— Помогни ми… помогни ми… моля те…

Бе ранен в подмишницата и куршумът сигурно беше проникнал в гръдната кухина. Помислих си за Кев, Марша и Аида и го изритах. Той отвори уста да извика, но от там се разнесе само къркорене. Вече бе пътник. Добре. Исках да умре бавно.

Изтичах при Кели и я извадих от скривалището й. Извиках, за да я накарам да престане да пищи.

— Всичко е наред, Кели! Тук съм, всичко е наред.

Силно я притиснах към себе си. Тя едва не ме оглуши.

— Всичко свърши! Всичко е наред!

Но не беше.

Скоро щеше да пристигне полицията. Огледах се наоколо. Пътят имаше по две платна във всяка посока. Вляво оставаше I–95, на около четиристотин метра от отсрещната страна имаше бензиностанция на „Тексако“. Нагоре по склона и приблизително на същото разстояние на хоризонта се очертаваше силуетът на хотел „Бест Уестърн“.

Към нас се приближаваха фарове. Лутър лежеше и тихо стенеше. Още не бе мъртъв, но това нямаше да продължи дълго.

Кели продължаваше да е в истерия. Като я притисках към себе си, за да не вижда пистолета ми, минах зад двете коли. Фаровете почти се бяха изравнили с нас. Излязох на пътя и започнах да махам с ръка на автомобила.

Добрите самаряни пътуваха в тойота „Превия“, мъж и жена отпред, две деца отзад. Превъплътих се в ролята на замаяна жертва, като виках: „Помощ! Помощ!“, докато тичах към предния ляв прозорец. Шофираше жената. Тя отвори вратата.

— О, божичко, о, божичко! — Съпругът й вече вадеше мобифона си, за да повика линейка.

Свалих предпазителя и притиснах пистолета към лицето му.

— Всички навън! Излизайте, излизайте, бързо! — Размахвах другата си ръка като луд. Надявах се, че наистина ще ме помислят за такъв. — Излизайте! Ще ви избия, мамка ви! Излизайте!

Едно от нещата, които зная за семейните мъже, е, че никога не биха рискували живота на семействата си. Мъжът се разтрепери.

— Недейте, моля ви — изхленчи той, — недейте! — После се разрева.

Утихнала, Кели наблюдаваше действията ми. Жената обаче запази самообладание.

— Добре, излизаме. Дийн, изведи децата навън. Навън!

Дийн се взе в ръце.

— Хвърли си портфейла в колата! — извиках му аз.

Оставих Кели вътре през плъзгащата се врата, затръшнах я, качих се и потеглихме.

Исках бързо да се отдалечим от района. По-късно щях да помисля какво да правя. Магистралата не ми вършеше работа, защото полицията нямаше да има проблем да ме залови. Стигнах до отбивката и завих наляво под моста на магистралата, като минах покрай бензиностанцията. После настъпих газта.

Не беше време да обяснявам положението на Кели. Свита на задната седалка, тя хълцаше. Започнах да се успокоявам, но цялото ми лице бе мокро от пот. Дишах дълбоко, за да вкарам повече кислород в тялото си. Ужасно се ядосвах на самия себе си, че си бях позволил да загубя самообладание. Трябваше да убия Лутър на място.