Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Дадох им около минута и ги последвах.

Не исках да го правя на магистралата, освен ако не се налага. Предполагах, че рано или късно ще отбият от главния път, за да могат да изпият онези бири надалеч от погледите на пътната полиция и може би да опънат две одеяла на земята.

След около осем километра последвахме големия джип по разбит асфалтов път, който минаваше насред необитаем район.

— Кели, виждаш ли автомобила отпред? Трябва да спра и да попитам нещо хората. Искам да останеш в колата, ясно?

— Ясно. — Хлапето повече се интересуваше от колата си.

Не исках да ги изкарвам от пътя или нещо подобно. Трябваше да изглежда естествено, в случай, че се появеше друга кола.

Минахме покрай затворен магазин, голям паркинг за камиони, къмпинг за каравани, дълъг участък мрачна пустош, после самотна къща. Вече започвах да си мисля, че съм сгрешил, когато най-после, се случи. На около триста и петдесет метра напред, видях знак стоп. Натиснах газта, приближих се към джипа и се огледах за други фарове.

Изравних се с тях от лявата им страна. Натиснах клаксона, махнах им с пътната карта и широко им се усмихнах. И четиримата погледнаха към нас. Когато включих вътрешното осветление, първо видяха мен, после Кели, полузаспала отзад. Първоначално изглеждаха уплашени, но скоро очевидно ме разпознаха като „белия задник“. Размениха шеги и кутиите с бира напуснаха скривалищата си, за да се издигнат към устата им.

Излязох навън. Тук щурците свиреха по-силно, отколкото на бензиностанцията. Продължавах да гледам към тях и да се усмихвам. Пътната карта беше за Вашингтон, но те не го знаеха, а когато откриеха, вече щеше да е твърде късно.

Шофьорът говореше нещо към двамата на задната седалка. Навярно се шегуваше, че ще потегли веднага, щом стигна до вратата.

— Здрасти! — сърдечно рекох аз. — Бихте ли ми помогнали? Опитвам се да стигна до Роули 4 4 Столицата на Северна Каролина. — Б.пр. . — Нямах представа къде е това, но на магистралата в Северна Каролина бях видял знак, упътващ за натам.

Докато автоматичният прозорец се спускаше, от задната седалка със сподавен кикот предложиха на шофьора да ми каже да се разкарам. Аз обаче усещах, че той има друга идея, навярно да ме прати навсякъде другаде, само не в Роули.

— Естествено, човече, ще ти покажа.

Пъхнах картата в ръцете му през отворения прозорец.

— Не зная как успях да се загубя. Трябва да съм объркал отбивките след бензиностанцията.

Той не се нуждаеше от картата. Започна да ми обяснява, като сочеше нататък по пътя.

— Хей, човече, просто завий наляво и карай трийсетина километра, докато видиш… — Това очевидно се харесваше на момичетата, които едва сподавяха кикота си.

С лявата си ръка го хванах за главата, извадих пистолета и го забих в младата плът на бузата му.

— О, по дяволите, той има пистолет, има пистолет!

Другите трима утихнаха, но устата на шофьора се долепи до волана.

— Извинявай, човече, само се майтапех, само се майтапех. Пияни сме. Оная кучка отзад започна всичко, аз нямам нищо против теб, човече.

Дори не си направих труда да му отговарям. Надявах се да изглеждам достатъчно страшен. Момичетата ми подадоха чантичките си. Шофьорът вече трепереше и по лицето му безмълвно се стичаха сълзи.

— Ти! — посочих към момчето на предната дясна седалка.

Той ме погледна така, сякаш можех да се обръщам към стотина други.

— Да, да, точно ти. Дай ми парите си — през този прозорец.

Подчини се за не повече от две секунди.

Сега беше ред на шофьора и той счупи рекорда на приятеля си. Пресегнах се, извадих ключовете и ги прибрах в джоба си. Момчето вече не изглеждаше толкова наперено. Отново се огледах за фарове. После тихо прошепнах в ухото му:

— Сега ще те убия.

Всички останали ме чуха и не искаха да имат нищо общо с него.

— Кажи си молитвата, но побързай — прибавих аз.

Той не се молеше, а умоляваше, скимтейки:

— Не ме убивай, човече, моля ти се…

Погледнах надолу и видях, че сега сивите му памучни шорти са доста по-тъмни. Е, татенцето нямаше да се впечатли от петната по хубавата бежова кожа на седалката си.

Кефех се, но трябваше да тръгвам. Отстъпих назад и взех всичко от земята. Обърнах се към една от кукличките. Изглеждаше така, като че ли е глътнала оса.

— Какво те е ухапало? — попитах аз.

Влязох в колата, направих обратен завой и потеглих.

— Защо онези хора ти дадоха нещата си? — попита Кели. Беше объркана.

— Защото имаме нужда от адски много пари и сме много по-мили от тях. Затова решиха да ни ги дадат.