Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

— Близо ли сме? — попита Кели.

— Още две пресечки и после наляво — отвърна шофьорът.

Видях хотели от всички обичайни вериги и после нашия — „Хотелът на корабокрушенците“.

Застанал на тротоара навън, заслушан в заглъхващата песен на Глория, аз погледнах към Кели и поклатих глава.

— Отврат.

Тя се ухили.

— Пълна!

Да, но изглеждаше идеално за нас. Нещо повече, струваше само двайсет и четири долара на вечер.

Излязох с все същата стара история, като прибавих само, че въпреки всичко сме решени да изкараме ваканцията си в Дисни. Жената на рецепцията явно не повярва на нито една моя дума, но просто не й пукаше, след като й дадох парите, които отидоха в предния джоб на мръсните й черни дънки.

На площадката пред стаята ни беше пълно с момчета, които не приличаха на колежани във ваканция. Може би бяха в града заради мажоретките.

Стаята ни представляваше миниатюрна кутийка с прозорец. Подът бе покрит с пласт прах, който щеше да е жалко да почистят. Жегата беше като в някоя дупка в Калкута.

— Когато включим климатика, всичко ще бъде наред — казах аз.

— Какъв климатик? — попита Кели и погледна към голите стени.

После се пльосна на леглото — можех да се закълна, че чувам писъците на хиляди дървеници.

— Може ли да идем на плаж?

И аз си мислех същото, но както винаги, най-важна беше екипировката.

— Скоро ще излезем. Искаш ли да ми помогнеш първо да подредя всичко?

Кели очевидно се зарадва на предложението. Дадох й пълнителите от стрелбата в Лортън.

— Можеш ли да извадиш патроните и да ги сложиш там? — посочих към страничния джоб на сака аз. Пълнителите не ставаха за моя „Сиг“, но патроните бяха същите.

— Естествено. — Кели изглеждаше на седмото небе от радост.

Не й показах как да го прави, защото исках да се занимава повече време. Скрих дискетата под тапицерията на леглото. После извадих принадлежностите за баня, взех си душ и се избръснах. Раните по лицето ми вече бяха потъмнели. Облякох си новите дънки и сива тениска. След това пратих Кели да се изкъпе.

Беше пет без петнайсет, а тя все още обличаше черните си панталони и зеления си блузон. Наведох се към шкафчето между двете легла и извадих телефонния указател.

— Какво дават? — попитах в същото време и посочих към телевизора.

— „Големият лош бръмбаробот“.

— Какво?

Кели започна да ми обяснява, а аз просто кимах, съгласявах се и четях указателя.

Търсех презимето Де Ниро. Беше си избрал идиотско име — Ал Де Ниро. За човек, който би трябвало да прекара живота си незабележимо, това не бе най-безопасният избор, но Франки беше най-големият фен на Ал и Боб. Единствената причина да се забърка в онази история с наркотиците беше един от филмите на Ал Пачино. Целият му живот бе фантазиране. Знаеше всички диалози от филмите на Пачино и Де Ниро, дори ни беше забавлявал в Абъргейвъни с доста сносни изпълнения.

Излишно е да казвам, че не открих името му в указателя. Опитах с телефонни услуги. И те не можаха да ми помогнат. Следващата стъпка бе да започна да телефонирам из целите Щати или да наема частен детектив, но това щеше да отнеме доста време и пари.

Изправих се и застанах до прозореца, като се чешех по задника, докато осъзнах, че Кели ме наблюдава. Дръпнах завесите. Отново бяхме два прилепа в пещера. Проточих шия наляво и едва успях да зърна океанската гледка, за която бях платил пет долара отгоре. Целият бряг бе покрит с хора. Видях двама млади, които просто не можеха да откъснат ръце един от друг, и семейства, някои със слънчев загар, други като нас — млечнобели, приличащи на неизпържени картофки. Може би даже бяха пристигнали със същия влак.

Момчетата от съседната стая очевидно успяха да монтират някаква адска аудиоуредба, защото през стените закънтя тежка басова музика. Представих си вдигнатия от пода прах. Те излязоха на площадката — и четиримата носеха крещящи потници и бермуди. Изглеждаха пияни и мажеха с крем новите си, все още незараснали племенни татуировки по ръцете.

Обърнах се към Кели. Тя беше щастлива, че бръмбароботите отново са спасили света, но изглеждаше и малко отегчена.

— Какво ще правим сега?

— Трябва да открия един мой приятел, но не съм сигурен къде живее — отвърнах аз. — Просто обмислям как да се свържа с него.

— Компютърният маниак, за когото ми спомена ли?

Кимнах.

— Защо не опиташ чрез Мрежата? — небрежно подхвърли тя, зяпайки глупостите по телевизията. Разбира се — онзи тип е компютърен маниак, няма начин да не е в Интернет, навярно постоянно обхожда порно страниците за снимки на голи тийнейджърки. Това бе също толкова добра изходна точка, колкото и всички останали. Във всеки случай бе по-добра от моята идея за частен детектив.