Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Отидох при сака.

— Ти можеш ли да използваш Интернет?

— Разбира се. Правим го още в предучилищната.

— В предучилищната ли?

— Ами групата, която посещаваш преди да тръгнеш на училище, за да могат родителите да ходят на работа. Използваме Мрежата всяка сутрин — учат ни как да го правим.

Започнах да вадя лаптопа. Бях възбуден от гениалността на това момиче. Грънджарите навън викаха нещо от площадката. Беше време за хормони.

Внезапно осъзнах, че даже в лаптопа да имаше вътрешен модем и софтуер за Интернет, нямаше да ми свърши работа. Нямах каквито и да е кредитни карти, с които да мога да тегля пари, а и не можех да използвам откраднатите. Оставих лаптопа на леглото.

— Добра идея — изкоментирах аз, — но няма да стане с този компютър.

Кели продължаваше да гледа телевизия и пиеше топла кола от сака. Държеше я с двете си ръце, така че да не се налага да навежда глава и да пропусне нещо.

— Просто ще отидем в някое кибер кафене — каза тя. — Когато на Мелиса й прекъснаха телефона за няколко седмици, майка й ходеше в кибер кафенето да си получава имейла.

— О, нима?

„Киберчино“ беше кафене с кроасани, лепкави кифлички и сандвичи. С помощта на стъклени прегради бяха оформени малки кабинки. Във всяка от тях имаше компютър с масичка за храна и напитки. Върху преградите бяха залепени надписи, съобщаващи времето на престой, обясняващи как да се включиш, както и различни реклами.

Взех си кафе, сладки и кола и се опитах да вляза в Интернет. Накрая предадох управлението на по-опитен пилот. Кели се понесе в киберпространството, сякаш бе собственият й заден двор.

— Къде да го търся? — попита делово тя.

Нямах представа.

Кели сви рамене.

— Ще използваме общото пространство.

След по-малко от минута бяхме в сайт, наречен „Инфо спейс“. Тя щракна върху иконката за имейла и се появи диалогова кутия.

„Презиме?“

„Де Ниро.“

„Малко име?“

„Ал.“

„Град?“

— По-добре остави празно място. Напиши само Флорида. Може да се е преместил.

Тя включи на търсене и секунди по-късно получи имейл адрес. Направо не можех да повярвам. Дори имаше иконка за пращане на имейл, върху която Кели щракна с мишката.

Пратих съобщение, че искам да се свържа с Ал Де Ниро изобщо с някой, който е фен на Пачино Де Ниро и познава „Ники Две“ от Англия. Това беше прякорът, който ми даде Де Сабатино. В групата бяхме трима с това име. Аз бях вторият, установил контакт с него. Когато се срещнехме, той щеше да си изиграе ролята от „Кръстника“ — да разпери ръце и да каже: „Хей, Ники Две“, после да ме прегърне и целуне. Слава Богу, че го правеше с всички.

На следващия ден кафенето щеше да отвори в десет. Цената, която платихме, включваше използването на адреса на „Киберчино“. Казах им, че ще дойда в десет и петнайсет на другата сутрин, за да си получа евентуалната поща. Нямаше голяма вероятност да следят имейла му и някой да направи връзката между „Ники Две“ и мен.

Вече бях огладнял, Кели също, при това за нещо повече от лепкави кифлички. Върнахме се на главната улица и спряхме в любимия и на двама ни ресторант. Поръчахме си и после по обратния път изядохме още по един „Биг Мак“. Температурата продължаваше да е висока, дори по това привечерно време.

— Може ли да поиграем миниголф? — попита Кели и посочи към нещо, което приличаше на кръстоска между Дисниленд и Гленийгъл, с дървета, водопади и пиратски кораб, всичко направено така, че да има вид на облян със светлина Остров на съкровищата.

Всъщност ми хареса. Нямаше опасност и страхотно се отпуснах, въпреки че Кели лъжеше в играта. Започна от единайсетата дупка. Зад нас дракон бълваше от пещерата си вода, вместо огън.

— Ник?

— Какво? — В момента задълбочено се борех с деветдесетградусовия ъгъл и трябваше да вкарам топката в дупката.

— Ще се срещнем ли с оня твой приятел, нали се сещаш — Дейвид?

— Някой ден. — Ударих и не успях. Направо се бях залепил за това водно препятствие.

— Имаш ли братя и сестри?

Чувствах се като на изпит.

— Да, имам.

— Колко?

Успях чак на шестия опит.

— Трима братя. — Реших да сложа край на разпита. — Казват се… Джон, Джо и Джим.

— О! Колко са големи?

Тук ме хвана на тясно. Дори не знаех къде живеят, да не говорим на каква възраст са.

— Всъщност, не зная.

— Защо?

Трудно ми беше да й го обясня, защото просто не знаех отговора.

— Така. — Нагласих й топката. — Хайде, задържаме другите.

По обратния път изпитвах странна близост с Кели и това ме тревожеше. Тя очевидно вече ме смяташе за новия си родител, а бяхме заедно само от шест дни. Не бих могъл да заема мястото на Кев и Марша, даже да го исках. Перспективата направо ме ужасяваше.