Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Двамата с Кели просто чакахме и ядяхме сладоледите си.

32.

„Мейн Стрийт“ не беше главна улица, а път, който водеше от морето до мост над надводната магистрала. В Дейтона ежегодно се провеждаше рокерска седмица и на тази улица се събираха хиляди мотоциклетисти. Темата бе една — „Харли Дейвидсън“. Имаше само рокерски барове и магазини за резервни части, каски и кожени дрехи.

Забелязах Големия Ал още от километър и половина, докато се тътреше към нас откъм моста. Носеше синьо-бяло–жълта хавайска риза и бледорозови панталони, опънати по тялото му. Беше станало затлъстял още повече. Външният му вид се допълваше от бели обувки и старата му рошава прическа. В лявата си ръка държеше куфарче, което бе добър признак — носеше инструментите. Видях го да влиза в магазин за цигари и да се появява, лапнал огромна пура.

Спря пред бара, отвсякъде заобиколен от мотоциклети. Остави куфарчето между краката си и започна да смуче пурата така, сякаш е собственик на всичко наоколо.

Сръгах Кели.

— Виждаш ли онзи човек?

— Кой?

— Онзи, с широката пъстра риза, дебелия.

— Ексцентрикоида ли имаш предвид?

— Какво?

— Следващата степен на ексцентричен.

— И така може да се каже — ухилих се аз. — Той е човекът, с когото имаме среща.

По улицата мина автобус с реклама на „Морски свят“ — гигантска косатка, изскачаща от басейн. Двамата с Кели зяпнахме автобуса, после се спогледахме и избухнахме в смях.

— Защо не го изчакахме там? — попита тя.

— Не, не, не се прави така — просто стоиш настрани и наблюдаваш. Нали виждаш какво правя аз? Наблюдавам пътя, просто за да съм сигурен, че не го следят лоши типове. Тогава разбирам, че няма опасност. Ти как мислиш? Според теб всичко наред ли е?

Кели внезапно се наду. Огледа се наоколо и съобщи:

— Чисто е.

— Хайде тогава, дай ми ръка. Трябва да внимаваме с тези фучащи коли.

Тръгнахме по тротоара.

— Когато отидем при него — казах аз, — може да се наложи да направя някои неща, които да ти се сторят ужасни, но всъщност не са — винаги двамата с него правим така.

Докато се промъквахме през автомобилите, Кели отвърна:

— Ясно. — След всичко, което беше видяла напоследък, това навярно щеше да е безобидно като в детска градина.

Приближихме се и видях, че определено изглежда остарял. Той ме позна от двайсетина метра и внезапно отново се превърна в герой от „Кръстникът“. С пурата в дясната си ръка, широко разперил ръце, отметнал глава на една страна, Франки изръмжа:

— Аха–а–а! Това е Ники Две! — Усмивката на лицето му бе колкото резен диня. Навярно беше отврат да се криеш цял живот и най-после да можеш свободно да си поговориш със стар познат.

Франки пъхна пурата обратно в устата си, взе куфарчето в дясната си ръка и тръгна към нас. Тлъстите му бедра се триеха едно в друго.

— Хей! Как е? — просия той и започна да помпи ръката ми, като в същото време оглеждаше Кели. Смърдеше на афтършейв с дъх на цветя.

— А коя е тази прекрасна млада госпожица? — Франки се наведе да се ръкува с нея и аз се почувствах леко напрегнат.

— Това е Кели, дъщеря на един мой приятел. Известно време аз се грижа за нея — казах аз.

Съмнявах се, че има представа какво се е случило на Север. Със сигурност не познаваше Кев.

Все още приведен, задържал ръката й прекалено дълго, той започна да й обяснява:

— Тук е страхотно — имаме си „Морски свят“, Дисни уърлд, всичко, за да бъде щастлива младата госпожица. Това е Слънчевият щат!

После се изправи и леко задъхан, прибави:

— На вълнолома? Някое заведение за скариди?

Поклатих глава.

— Не, ще се върнем в хотела. Там е всичко, което искам да видиш. Хайде, ела.

Хванах Кели за ръка и тръгнах отдясно на Франки. По пътя дрънкахме глупости за това колко е хубаво, че пак се виждаме, но той отлично разбираше, че срещата не е случайна — и това му харесваше. Падаше си по такива неща, точно като Ал и Боб.

Завихме надясно и после по първата пресечка наляво, която водеше към паркинг зад магазините. Погледнах към Кели и й кимнах, за да й покажа, че всичко е наред, после пуснах ръката й. Големия Ал продължаваше да дрънка. Хванах го за лявата ръка и използвах инерцията му, за да го завъртя към стената. Той се блъсна в нея и отскочи. Притиснах го към противопожарния изход на някакъв ресторант.

— Чист съм, чист съм — тихо каза Големия Ал. Знаеше процедурата.

Само като го гледах, ми беше ясно, че не може да скрие под дрехите си даже карта за игра, да не говорим за оръжие — толкова опънат по тялото му бе платът. Въпреки това прокарах ръце по гърба му, за в случай, че нещо е скрито на кръста му. Естествената извивка прави това място много подходящо за скатаване на разни неща, а извивката на Големия Ал беше по-дълбока от нормалното. Продължих да го претърсвам.